Лияна Фероли: Магнитните полюси на земята ще се сменят и ще започне същинският Квантов преход (2025 - 2035)

Лияна Фероли е родена в село Пастра в полите на Рила. Израсла е в Рилския манастир, учила е до 4 клас в него, работила е в неговия Национален историчиски музей. Завършила е Институт по културата в Благоевград и културология в Пловдивския университет. 

За да еволюира съзнанието на човека, е нужно от консуматор да се превърне в творец. Да се откаже от остарелите модели на мислене, да преодолее страха и завистта. И това сега става все по-възможно, заради нарасналата честотата на Земята, наричана Шуманова, която много дълго е била около 7 Hz., но сега се повишава много бързо и в началото на века е била вече 9,2 Hz., а на 21 декември 2012 г. - 13,67 Hz.,когао започва Прехода към по-висшите реалности. Според руското издание “Наша планета”, сега е много по-висока, а при 18 Hz. започва прехода към висшето творческо съзнание, магнитните полюси на земята ще се сменят и ще започне същинският Квантов преход (2025 - 2035). Това явление е циклично и се случва веднъж на 25 000 години. Но до него ще достигнат около 10 % от хората. Тогава всичко съществуващо на Земята поема по нова спирала на развитие и тази промяна е необратима. Тогава опитът на човечеството ще раширява и обогатява Творението, като отключва латентните аспекти от дълбоката същност на Създателя, защото разнообразието е в основата на Неговата перспектива. И събудените творчески нагласи на хората във всеки един момент ще творят, ще доизграждат Творението, според Божествения план.

Според Учението на Мъдростта, низпослано и изведено от духоведеца Ваклуш Толев, тайната на нашето съществуване е сливането с Мировия Закон на Еволюцтаията. Защото в нас живее Безсмъртният, Единният Бог чрез Кундалини -Диханието на Бога в нас. А Пътят на Мъдростта е Път за връщане на човека в Бога, преминаващ през осъзнаването и овладяването на непобедимите му божествени сили и възможности. Затова човекът е призван, преначертан, да изведе вложения в него Бог, Неговото Дихание, което го характеризира истински и е неговият път на развитие.
Учението на Мъдростта дава на света за пръв път някои духовни идеи, доктрини, категории, понятия, като „Доктрината на Духовните вълни”; на „правата на душата”, понятията „събожник”; „Съсътворител”; „зрим теогон”; „Човешка божественост ; Божия човечност” и др. Говори по различен начин и за еволюцията като потреба и дълг. Според идеята за нея, променените условия на живот и новите енергии ще способстват всички да преминем през една, ставаща все по-съзнателна еволюция, в която няма избрани. В нея всички ще преминат през будността, която включва свобода от минало, емоции, мисъл-форми, от изкушения, от хляб и неосветена материя, през събудената духовност, възторга, екстазата, за да се стигне и до необходимата бъднина, която не е дял от планетно минало, настояще, бъдеще. Но е Бъднината - Живот, който няма преходност.

И тъй като човекът е сътворен по образ и подобие на Бога, натам най-много ще го води неговото рождено право да твори живот и нови реалности. Да проявява своята многоизмерна Божествена същност. Защото да изгражда Новото Битие, му е предопределение и предназначение. А в започналата сега Вълна на Мъдростта, човекът ще може да употребява знанието като причастие, нейната Светлина ще започне да очертава дома на служението му, а съвестта да определя събожническото му поведение.

Учението на Мъдростта изведе закона за Еволюцията като един от най-съществените въпроси на знанието. Казва, че Еволюцията е безжалостна, носи страдание, водещо до развитие. Че нейното „безжалие” е смърт - заради безсмъртие и гроб - заради възкресение. Че на такава болка трябва да се благодари, защото тя просвещава и освещава. Разкри и тайната на нашето съществуване - да се слеем с Мировия Закон на Еволюцтаията. Да бъдем капка в океана на Всемирното развитие, а не лична бисерна капка на собствения си цвят. Подчертава, че еволюционният смисъл се носи като вътрешна вибрация на отделната личност, на социалната общност. Има и предназначение да извежда живота чрез спазми, конфликти, страдания, гърчове за съвършенство.

Затова еволюцията няма за задача да създава благоденствия, а - Богове. Защото благоденствието е съблазън на ума, докато създаването на богове е потребност на Духа. Ключът в нея е в идеята за Цялост. Затова и двата пола, които носят еволюцията, не трябва да се противопоставят. Като по-интуитивна от мъжа, жената, женският принцип, с присъщото си свръхестествено знание, помага на мъжа, на ума, да прескочи в Причинния свят.

Мъдростта учи, че няма нищо по-страшно за човека от това да бъде лишен от идеята за безсмъртието - това обезсмисля битието му. Много по-късно се ражда идеята за възкръсването на човека и за смъртта като необходимост за безсмъртие. Че ако Великото, Божественото, не слиза до материалното, няма да има кръговрат, няма откъде висшето да взема бъдеще, а най-нисшето един ден да получи възможност да стане висше, именно чрез Кръговрата. И че няма място за безпокойство, защото трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние. И той все ще качва камъка на кармата, докато го преобърне в бъдещите си прераждания. А това че външният свят ще продължи да ни привлича, в никакъв случай не можем да му предоставим победата, която е в липсата на отчаяние, твърди Ваклуш Толев. Защото знанието непрекъснато ще ни въззема. И защото ние сме едно еволюиращо съзнание за познание.

И така, по този път, се стига и до събожника, виждащия Бога в другия, а пък той става и Съсътворител, съсъработник на Бога. Стига се до разбирането, че няма нещо, което да изгони Бога от нас. Защото Възкресението дава криле на Възнесението и оттам се стига до живот в Бога. Тогава вече няма да търсим еликсира на безсмъртието, защото няма повече да се съмняваме, че в нас живее Безсмъртният. Че това е Пътят на Кундалини, на Диханието на Бога у нас. Че Бащата не може да загуби сина Си - синът е, който Го губи. Че в Бог човек се не губи, защото той е в Него. И временната ни раздяла не е милост, а тайнство на Огъня, което ни води към по-висша среща, към Единосъщие. Така Човешката божественост среща своята Божия човечност. След което ни остава да направим Живот вложеното у нас Божие Подобие.

Пътят на Мъдростта е закономерен и неизменен. Тя ще обогатява нашата душевност, ще активира нашата будност, служението без Себе си, защото Божеството е вложило Себе Си и Творческата Си Светлина в човека чрез Кундалини (Божието Дихание в нас). Затова човекът ще се обучава с енергията на еволюцията, ще се посвещава с дълга на смирението и ще се жертва със служението без Себе си. А когато заработи Благодатта на жизнения Огън, тогава започва и неговото истинско творчество като вид себекръщение. Затова тайната на изкуството е чрез него да се намери Бога в човека. Най-вече чрез смирението, което не е обидило никой, дори и съдбата, и Господа. Но не чрез доказването, а чрез живеенето на Бога. И чрез всекидневното безсмъртие - истинското Възкресение.

Човекът е съ-Сътворител на Бога, носи дълг на служение към всичко, а не само към брата и сестрата. Дори човекът не е само Бог в развитие, той довършва Себе си у Бога и Бог се завършва в него, твърди Ваклуш Толев. Бог е Пътят, а човекът е бог в Пътя. Със Самокръщението (идеята за свобода от смърт) той прави Възкресение, а с Единосъщието /единението с Бога/ - Съсътворителство. Йерархията на Самокръщението потвърждава тезата за Възкресението, а то е възможност за влизане в лоното на Единосъщието, което носи всичката енергия за Съсътворителство.Тези две тези за пръв път се дават в света от Учението на Мъдростта. Идеята за Съсътворителството, в ролята на помощниците на Твореца, е подсказана в Библията, още в първа глава на Битие. И тя е в правото на човека да сътворява. Казано е: Да сътворим човека! А в глава трета пък е казано: Адам яде плода на знанието и стана като Нас, боговете - да познава що е добро и зло, да е бъдещ Бог и бъдеща Вселена, съчетаващ енергиите, които го правят и Съсътворител. Да има привилегията на боговете, да бъде Богоосезаема необходимост. Тоест, Бог не може без него и човекът не може без Бога.
Но защо само Съсътворител, а не и Сътворител, след като сътвореният Адам получава привилегия да ражда. Извел се в Самокръщение и е станал Единосъщ, можещ да твори, но и носещ йерархията на вложените си възможности. Защото човекът е една програмираност, която няма рамка и той я самоосъществява, както и Самият Творец се самосътворява. Както се самосътворява, ражда и после се развива, отива към великото Разпятие и гробницата на Самокръщението заради Възкресението, с което може да се направи и Съсътворителство. И тази възможност за Мирово съзнание, за енергията на Абсолюта, е вложена в човека чрез Кундалини. За достигане до Неопределимото, Безпричинната Причина, наричани в Изтока Нищото, от Което произлиза всичко.

Затова Мъдростта символизира победата, тя надмогва света, става символ на Третото хилядолетие, нейната идея на Самокръщението извежда в най-голямото предназначение на човека - да бъде Съсътворител. Защото човекът е сътворен по Божий образ и по Божие подобие. Подобието е възможността, а образът - наличността, казва Ваклуш. Самосътворението и Самокръщението пък свидетелстват за вродената възможност на човека да е Единосъщен с Бога. А Синът и Светостта са дело на Вечността.

Човекът се отправя към творческата будност, когато Изгревът се възземе и се усети на своето творческо пладне. Словото също се извежда с Изгрева на вдъхновеното откровение, както и с прощението със заника на миналото. Натам, към Целостта, го води и спасява вдъхновението, но то трябва да е осветено от Причинния свят. Тогава му се дава да улови неуловимото чрез изкуство, да хване мига, да освободи божествеността в себе си чрез творчество. Дава му се истинската будност, утвърждаваща Божествеността в човека, вложена в него чрез Диханието на Твореца, осъзнатостта за Целостта му с Него, за мъдрата дълбочина на всяко равнище.

Дава му се и едно разширено виждане с по-голяма перспектива, необходимо за реформиране на реалността. Дава му се прозрение, озаряващо тъмата на невежеството и мрака на застоя, което не е създаване на ново състояние, а разпознаване на онова, което е било, е, и ще бъде. С тези високи енергии за висши знания, имащи различни нива, аспекти и нюанси, могат да се събудят ум, сърце, воля, душевност, жертва и накрая да се стигне до събуден Логос/Слово (оформеното съзнание за Творчество), убеден е Вкалуш.

И всеки стига до различно ниво и степен на творческа будност, в зависимост от своята духовна йерархия. Но цялостната будност ще бъде възможна едва в Духовната вълна на Свободата, която ще се приложи чрез започналата сега Духовна вълна на Мъдростта, която пък ще извика и Духовната вълна на Истината.

Словото започва вече да идва с нова и по-магнетична динамика, но и с нашето лично участие в синхрон с новия огнен излив на Духа. Натам ще ни води Словото /Планетният Логос/, определящо битието на нашата планета, случващо нещата, оформящо творческото Съзнание, захранващо го, събуждащо го с енергиите на Всемирността.Този процес сега с голям успех се подпомага и чрез Учението Път на Мъдростта. С негова помощ човекът ще се самоосъзнава като част от Пътя на Твореца и като Пътник, който се превръща в Път. Логосът е бил събуден най-вече Сина Божий Христос, Който е и самият Логос. Той е също и Име, и Глас, който съществува в нас. Макар и като синапово словесно зрънце, с него човекът ще може да определя, да нарича света и когато зрънцето даде цвят и плод, дареното се превръща в дар и се стига до Единение с Бога.

И точно тази енергия на Словото носи и дава енергията на Свободата. Точно тази глътка от Диханието на Бога, от Вечната еволюционна енергия, одухотворява и събужда човека. Осъществява и утвърждава вложената в него Божествена искра. Словото е самото Осъзнаване, защото е замислено от Твореца да бъде проводник на Божията изява, така че Той да говори чрез нас. А ние, изговаряйки Неговата форма, да бъдем Негови, защото всичко е на Бог, особено Словото. Светлината на Бог-Син, Който слиза и говори за Себе Си през всичко и през всеки.

Творческото Съзнание е навсякъде в Космичността. То е една Клада на Свободата, твърди Ваклуш. И тази духовна будност, тази връзка, дадена на човека чрез Логоса/Слово се осъществява чрез творческото въображение-вдъхновение, с нея виждаме в мисловни образи. Тя събужда интуицията ни чрез осенение и откровение. Затова един от върховете на духовната будност е творческата - енергията, която нарушава всекидневието ни, и го прави неповторимо. И е нашата истинска духовна същност. Колкото и малка да е тя, отговорността е, която определя поносимостта. Тази жива потенциална духовна реалност в нас, можеща да направи от материята духовност, е спала векове, докато човек стане пригоден да понесе нейните огнени енергии. Но сега чака да й дадем Живот. Да отпушим нейния извечен Извор, затрупан с тонове наноси и той да бликне със сиянието на Божието Дихание в нас.

Боготворецът е изваял човека по свой Образ и Подобие, вложил е изкуството в душата му, за да Го изявява чрез изказа, чрез знаците и символите, архетипите в неизбродимата си душа. Затова Ваклуш Толев определя много важно място на Изкуството. И то заема така важната средина - четвъртото място в изведените от него Седем Лъча на Мировото Съзнание. Определя го също и като Лъч на Предсказанието.

Изкуството не е прибулване, а отваряне, разкриване за Светлината на Необятното. Освобождаване на Божествеността от нас, казва българският духоведец Ваклуш. Памет за възхитителните, невиждани от друг вътрешни картини и блянове.То е мисъл, идея, оплодена от Духа. Опора и лек, защото трансформира страданието в развитие. Затова само то може да уталожи болката на душата от несъвместимостта на вечното в нея с преходното в материята. Затова Изкуството е едно живо, реално гостуване в Отвъдността, овладяващо едно късче от Божествения свят. То е един прозорец към Целостта, към звездното пространство, към невидимата, но истинската реалност - тази на Духа. Изразява и човешката ни потреба за Божественост.

Изкуството се ражда от събудените за Целостта човешки сетива, от събудените ум, сърце, вдъхновение, откровение. Затова то е най-прекрасната разцветка, най-хубавата панорама на духовността. Затова е оставило едни от най-красивите и вдъхновени светове, свалени от Божието битие чрез творенията на много велики и неизбродни души. Творческата будност е осъзнатост за единната Цялост, изведена способност на психиката да примирява и синтезира противоположностите, да стига до нови хоризонти на знанието, до нови идеи и прозрения.

Толкова поетично и проникновено Ваклуш определя истинското творчество като връзка, хармония между личната душевност и Божествената цялост. Като връзка, която не е цел, а път. Идва отвътре и пак води натам. Като тихо потапяне в духа на времето. Движи се в естествената среда на Живота и остава в канавата на неговата „тъкан”. Затова не се нуждае от шумни реклами и фойерверки, а творците пулсират еволюцията, създават удивителни духовни реалности. Често не разбират, не съзнават достатъчно колко е важна и отговорна носената от тях лична, мисловна вибрация, която резонира с космическата разумност и носи пулсацията на осъществената свобода. Затова често творците пристъпят към нея с тъга, съмнения, раздиращи конфликти със себе си, чрез мъчително себетърсене. Но и този път води до себепрозрение, до пробуда, до развитие, до просветление.

Познанието на творците е свободно, необосновано, нефиксирано, нестатично, лети на крилете на въображението. Тяхното абстрактно мислене разширява съзнанието, духа ни. Отива отвъд самите нас, отвъд собствената ни идентичност. С вътрешното си откровение то се превръща в служение, което пресътворява света, освобождава от страх, грях, от възмездие, от пустота, от догми, идеологии и доктрини...

Голяма е ролята на творците, в процеса на вътрешната пробуда, защото те превъръщат голямото количество информация в творчески изказ, в осъзнаване, разбиране и прилагане, според Ваклуш. Така творческата будност става движение, сливане с потока на Живота. Гмурване с преживяване в дълбокия мистичен поток на Познанието. Но то ни се удава, в зависимот от това, доколко сме събудени за любовта, мъдростта и свободата на потенциала си, за своята същност, която е пламъче от великия Огън на Бога. Тогава можем да се изпълваме с тази освобождаваща ни мъдрост, правеща ни единни с Бога. Можем да станем извор, напояващ пустинния ад на безлюбието наоколо, създавайки оазисите на човещината и смисъла да живеем по Бога. Особено сега с все по-бързо настъпващата и все по-бързо вибрираща висока съзнателност. И чрез творческата свобода, разтваряща човека за присъствието му в Бога, Който се проявява в смирената тишина, в Словото/Логос, който не е само думи, но и смисъл, любов, мъдрост, истина, свобода. Единение с Бога!

Затова Ваклуш Толев ни приканва твърдо и дързостно да вярваме, че народ, като нашия, който е имал така богато наплодена от Духа душа, не може да спре да твори и с безпогрешното си въображение, и със силната си интуиция не може да не открива нови свидетелства за своето високоотговорно предначертание. Защото преходното не може да опровергае вечното, изразяващо се в идеята за духовна свобода. А пробудността за свободата на духа винаги е била жива при българите и именно творческото търсене я е развивало и развива жаждата ни за красота, хармония и съвършенство. И този най-уханен и сладък плод на духовната свобода, който предшества всички други свободи, захранва Мъдростта, тази, която живее в нашата родова, в нашата клетъчна памет. Само трябва да си я припомним и отново да й дадем живот.

За да потече отново прозрението на Словото: „Аз и Отец едно сме!” /Йоан 10:30/. Особено сега, когато и времето, и пространството, особено съдействат да усетим и изпълним тази върховна и дълбока тайна. И от „Имали сме!” да преминем към „Да бъдем!” И да не се съмняваме, че новото учение на Мъдростта, в което Олтарът става знанието, ще тръгне от нашата страна. Че формата на поетичността е вдъхновението, че то е служение без ограничение. Че идеята за въображението е да види света в Боговдъхновението и в Богооткровението. Че материята е причинният образ на Светлината, а Божествеността прави реалностите в живота.Защото реалността не е в паметността за нея, а в енергията на съприкосновението, понеже свещеният човек, не „свещената” институция, освещава мястото. Пък е и жестоко обидно - вярата да се свежда до обредност и меркантилност.
Лияна Фероли