Търси

Лияна Фероли: Магнитните полюси на земята ще се сменят и ще започне същинският Квантов преход (2025 - 2035)

Още по темата ...
Новата година

Човек трябва да пожелае духовна реалност. В Мировия свят няма години (ВИДЕО)

Виж повече
Христос

На мнозина Христос предложи нов път, нова култура, покани ги към нов живот, но всички се отказаха

Виж повече
относителната реалност

Учителя Беинса̀ Дуно: Хората живеят в относителната реалност на нещата, а не в абсолютната

Виж повече
Шестата епоха

Рудолф Щайнер: Тайнствена подготовка за Шестата епоха, вече се върши от народите на Източна Европа

Виж повече
07.01.2023 г.
123020
Подкрепям Портал 12! Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции! Виж повече
Лияна Фероли е родена в село Пастра в полите на Рила. Израсла е в Рилския манастир, учила е до 4 клас в него, работила е в неговия Национален историчиски музей. Завършила е Институт по културата в Благоевград и културология в Пловдивския университет. 



За да еволюира съзнанието на човека, е нужно от консуматор да се превърне в творец. Да се откаже от остарелите модели на мислене, да преодолее страха и завистта. И това сега става все по-възможно, заради нарасналата честотата на Земята, наричана Шуманова, която много дълго е била около 7 Hz., но сега се повишава много бързо и в началото на века е била вече 9,2 Hz., а на 21 декември 2012 г. - 13,67 Hz.,когао започва Прехода към по-висшите реалности. Според руското издание “Наша планета”, сега е много по-висока, а при 18 Hz. започва прехода към висшето творческо съзнание, магнитните полюси на земята ще се сменят и ще започне същинският Квантов преход (2025 - 2035). Това явление е циклично и се случва веднъж на 25 000 години. Но до него ще достигнат около 10 % от хората. Тогава всичко съществуващо на Земята поема по нова спирала на развитие и тази промяна е необратима. Тогава опитът на човечеството ще раширява и обогатява Творението, като отключва латентните аспекти от дълбоката същност на Създателя, защото разнообразието е в основата на Неговата перспектива. И събудените творчески нагласи на хората във всеки един момент ще творят, ще доизграждат Творението, според Божествения план.

Според Учението на Мъдростта, низпослано и изведено от духоведеца Ваклуш Толев, тайната на нашето съществуване е сливането с Мировия Закон на Еволюцтаията. Защото в нас живее Безсмъртният, Единният Бог чрез Кундалини -Диханието на Бога в нас. А Пътят на Мъдростта е Път за връщане на човека в Бога, преминаващ през осъзнаването и овладяването на непобедимите му божествени сили и възможности. Затова човекът е призван, преначертан, да изведе вложения в него Бог, Неговото Дихание, което го характеризира истински и е неговият път на развитие.
Учението на Мъдростта дава на света за пръв път някои духовни идеи, доктрини, категории, понятия, като „Доктрината на Духовните вълни”; на „правата на душата”, понятията „събожник”; „Съсътворител”; „зрим теогон”; „Човешка божественост ; Божия човечност” и др. Говори по различен начин и за еволюцията като потреба и дълг. Според идеята за нея, променените условия на живот и новите енергии ще способстват всички да преминем през една, ставаща все по-съзнателна еволюция, в която няма избрани. В нея всички ще преминат през будността, която включва свобода от минало, емоции, мисъл-форми, от изкушения, от хляб и неосветена материя, през събудената духовност, възторга, екстазата, за да се стигне и до необходимата бъднина, която не е дял от планетно минало, настояще, бъдеще. Но е Бъднината - Живот, който няма преходност.

И тъй като човекът е сътворен по образ и подобие на Бога, натам най-много ще го води неговото рождено право да твори живот и нови реалности. Да проявява своята многоизмерна Божествена същност. Защото да изгражда Новото Битие, му е предопределение и предназначение. А в започналата сега Вълна на Мъдростта, човекът ще може да употребява знанието като причастие, нейната Светлина ще започне да очертава дома на служението му, а съвестта да определя събожническото му поведение.

Учението на Мъдростта изведе закона за Еволюцията като един от най-съществените въпроси на знанието. Казва, че Еволюцията е безжалостна, носи страдание, водещо до развитие. Че нейното „безжалие” е смърт - заради безсмъртие и гроб - заради възкресение. Че на такава болка трябва да се благодари, защото тя просвещава и освещава. Разкри и тайната на нашето съществуване - да се слеем с Мировия Закон на Еволюцтаията. Да бъдем капка в океана на Всемирното развитие, а не лична бисерна капка на собствения си цвят. Подчертава, че еволюционният смисъл се носи като вътрешна вибрация на отделната личност, на социалната общност. Има и предназначение да извежда живота чрез спазми, конфликти, страдания, гърчове за съвършенство.

Затова еволюцията няма за задача да създава благоденствия, а - Богове. Защото благоденствието е съблазън на ума, докато създаването на богове е потребност на Духа. Ключът в нея е в идеята за Цялост. Затова и двата пола, които носят еволюцията, не трябва да се противопоставят. Като по-интуитивна от мъжа, жената, женският принцип, с присъщото си свръхестествено знание, помага на мъжа, на ума, да прескочи в Причинния свят.

Мъдростта учи, че няма нищо по-страшно за човека от това да бъде лишен от идеята за безсмъртието - това обезсмисля битието му. Много по-късно се ражда идеята за възкръсването на човека и за смъртта като необходимост за безсмъртие. Че ако Великото, Божественото, не слиза до материалното, няма да има кръговрат, няма откъде висшето да взема бъдеще, а най-нисшето един ден да получи възможност да стане висше, именно чрез Кръговрата. И че няма място за безпокойство, защото трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние. И той все ще качва камъка на кармата, докато го преобърне в бъдещите си прераждания. А това че външният свят ще продължи да ни привлича, в никакъв случай не можем да му предоставим победата, която е в липсата на отчаяние, твърди Ваклуш Толев. Защото знанието непрекъснато ще ни въззема. И защото ние сме едно еволюиращо съзнание за познание.

И така, по този път, се стига и до събожника, виждащия Бога в другия, а пък той става и Съсътворител, съсъработник на Бога. Стига се до разбирането, че няма нещо, което да изгони Бога от нас. Защото Възкресението дава криле на Възнесението и оттам се стига до живот в Бога. Тогава вече няма да търсим еликсира на безсмъртието, защото няма повече да се съмняваме, че в нас живее Безсмъртният. Че това е Пътят на Кундалини, на Диханието на Бога у нас. Че Бащата не може да загуби сина Си - синът е, който Го губи. Че в Бог човек се не губи, защото той е в Него. И временната ни раздяла не е милост, а тайнство на Огъня, което ни води към по-висша среща, към Единосъщие. Така Човешката божественост среща своята Божия човечност. След което ни остава да направим Живот вложеното у нас Божие Подобие.

Пътят на Мъдростта е закономерен и неизменен. Тя ще обогатява нашата душевност, ще активира нашата будност, служението без Себе си, защото Божеството е вложило Себе Си и Творческата Си Светлина в човека чрез Кундалини (Божието Дихание в нас). Затова човекът ще се обучава с енергията на еволюцията, ще се посвещава с дълга на смирението и ще се жертва със служението без Себе си. А когато заработи Благодатта на жизнения Огън, тогава започва и неговото истинско творчество като вид себекръщение. Затова тайната на изкуството е чрез него да се намери Бога в човека. Най-вече чрез смирението, което не е обидило никой, дори и съдбата, и Господа. Но не чрез доказването, а чрез живеенето на Бога. И чрез всекидневното безсмъртие - истинското Възкресение.

Човекът е съ-Сътворител на Бога, носи дълг на служение към всичко, а не само към брата и сестрата. Дори човекът не е само Бог в развитие, той довършва Себе си у Бога и Бог се завършва в него, твърди Ваклуш Толев. Бог е Пътят, а човекът е бог в Пътя. Със Самокръщението (идеята за свобода от смърт) той прави Възкресение, а с Единосъщието /единението с Бога/ - Съсътворителство. Йерархията на Самокръщението потвърждава тезата за Възкресението, а то е възможност за влизане в лоното на Единосъщието, което носи всичката енергия за Съсътворителство.Тези две тези за пръв път се дават в света от Учението на Мъдростта. Идеята за Съсътворителството, в ролята на помощниците на Твореца, е подсказана в Библията, още в първа глава на Битие. И тя е в правото на човека да сътворява. Казано е: Да сътворим човека! А в глава трета пък е казано: Адам яде плода на знанието и стана като Нас, боговете - да познава що е добро и зло, да е бъдещ Бог и бъдеща Вселена, съчетаващ енергиите, които го правят и Съсътворител. Да има привилегията на боговете, да бъде Богоосезаема необходимост. Тоест, Бог не може без него и човекът не може без Бога.
Но защо само Съсътворител, а не и Сътворител, след като сътвореният Адам получава привилегия да ражда. Извел се в Самокръщение и е станал Единосъщ, можещ да твори, но и носещ йерархията на вложените си възможности. Защото човекът е една програмираност, която няма рамка и той я самоосъществява, както и Самият Творец се самосътворява. Както се самосътворява, ражда и после се развива, отива към великото Разпятие и гробницата на Самокръщението заради Възкресението, с което може да се направи и Съсътворителство. И тази възможност за Мирово съзнание, за енергията на Абсолюта, е вложена в човека чрез Кундалини. За достигане до Неопределимото, Безпричинната Причина, наричани в Изтока Нищото, от Което произлиза всичко.

Затова Мъдростта символизира победата, тя надмогва света, става символ на Третото хилядолетие, нейната идея на Самокръщението извежда в най-голямото предназначение на човека - да бъде Съсътворител. Защото човекът е сътворен по Божий образ и по Божие подобие. Подобието е възможността, а образът - наличността, казва Ваклуш. Самосътворението и Самокръщението пък свидетелстват за вродената възможност на човека да е Единосъщен с Бога. А Синът и Светостта са дело на Вечността.

Човекът се отправя към творческата будност, когато Изгревът се възземе и се усети на своето творческо пладне. Словото също се извежда с Изгрева на вдъхновеното откровение, както и с прощението със заника на миналото. Натам, към Целостта, го води и спасява вдъхновението, но то трябва да е осветено от Причинния свят. Тогава му се дава да улови неуловимото чрез изкуство, да хване мига, да освободи божествеността в себе си чрез творчество. Дава му се истинската будност, утвърждаваща Божествеността в човека, вложена в него чрез Диханието на Твореца, осъзнатостта за Целостта му с Него, за мъдрата дълбочина на всяко равнище.

Дава му се и едно разширено виждане с по-голяма перспектива, необходимо за реформиране на реалността. Дава му се прозрение, озаряващо тъмата на невежеството и мрака на застоя, което не е създаване на ново състояние, а разпознаване на онова, което е било, е, и ще бъде. С тези високи енергии за висши знания, имащи различни нива, аспекти и нюанси, могат да се събудят ум, сърце, воля, душевност, жертва и накрая да се стигне до събуден Логос/Слово (оформеното съзнание за Творчество), убеден е Вкалуш.

И всеки стига до различно ниво и степен на творческа будност, в зависимост от своята духовна йерархия. Но цялостната будност ще бъде възможна едва в Духовната вълна на Свободата, която ще се приложи чрез започналата сега Духовна вълна на Мъдростта, която пък ще извика и Духовната вълна на Истината.

Словото започва вече да идва с нова и по-магнетична динамика, но и с нашето лично участие в синхрон с новия огнен излив на Духа. Натам ще ни води Словото /Планетният Логос/, определящо битието на нашата планета, случващо нещата, оформящо творческото Съзнание, захранващо го, събуждащо го с енергиите на Всемирността.Този процес сега с голям успех се подпомага и чрез Учението Път на Мъдростта. С негова помощ човекът ще се самоосъзнава като част от Пътя на Твореца и като Пътник, който се превръща в Път. Логосът е бил събуден най-вече Сина Божий Христос, Който е и самият Логос. Той е също и Име, и Глас, който съществува в нас. Макар и като синапово словесно зрънце, с него човекът ще може да определя, да нарича света и когато зрънцето даде цвят и плод, дареното се превръща в дар и се стига до Единение с Бога.

И точно тази енергия на Словото носи и дава енергията на Свободата. Точно тази глътка от Диханието на Бога, от Вечната еволюционна енергия, одухотворява и събужда човека. Осъществява и утвърждава вложената в него Божествена искра. Словото е самото Осъзнаване, защото е замислено от Твореца да бъде проводник на Божията изява, така че Той да говори чрез нас. А ние, изговаряйки Неговата форма, да бъдем Негови, защото всичко е на Бог, особено Словото. Светлината на Бог-Син, Който слиза и говори за Себе Си през всичко и през всеки.

Творческото Съзнание е навсякъде в Космичността. То е една Клада на Свободата, твърди Ваклуш. И тази духовна будност, тази връзка, дадена на човека чрез Логоса/Слово се осъществява чрез творческото въображение-вдъхновение, с нея виждаме в мисловни образи. Тя събужда интуицията ни чрез осенение и откровение. Затова един от върховете на духовната будност е творческата - енергията, която нарушава всекидневието ни, и го прави неповторимо. И е нашата истинска духовна същност. Колкото и малка да е тя, отговорността е, която определя поносимостта. Тази жива потенциална духовна реалност в нас, можеща да направи от материята духовност, е спала векове, докато човек стане пригоден да понесе нейните огнени енергии. Но сега чака да й дадем Живот. Да отпушим нейния извечен Извор, затрупан с тонове наноси и той да бликне със сиянието на Божието Дихание в нас.

Боготворецът е изваял човека по свой Образ и Подобие, вложил е изкуството в душата му, за да Го изявява чрез изказа, чрез знаците и символите, архетипите в неизбродимата си душа. Затова Ваклуш Толев определя много важно място на Изкуството. И то заема така важната средина - четвъртото място в изведените от него Седем Лъча на Мировото Съзнание. Определя го също и като Лъч на Предсказанието.

Изкуството не е прибулване, а отваряне, разкриване за Светлината на Необятното. Освобождаване на Божествеността от нас, казва българският духоведец Ваклуш. Памет за възхитителните, невиждани от друг вътрешни картини и блянове.То е мисъл, идея, оплодена от Духа. Опора и лек, защото трансформира страданието в развитие. Затова само то може да уталожи болката на душата от несъвместимостта на вечното в нея с преходното в материята. Затова Изкуството е едно живо, реално гостуване в Отвъдността, овладяващо едно късче от Божествения свят. То е един прозорец към Целостта, към звездното пространство, към невидимата, но истинската реалност - тази на Духа. Изразява и човешката ни потреба за Божественост.

Изкуството се ражда от събудените за Целостта човешки сетива, от събудените ум, сърце, вдъхновение, откровение. Затова то е най-прекрасната разцветка, най-хубавата панорама на духовността. Затова е оставило едни от най-красивите и вдъхновени светове, свалени от Божието битие чрез творенията на много велики и неизбродни души. Творческата будност е осъзнатост за единната Цялост, изведена способност на психиката да примирява и синтезира противоположностите, да стига до нови хоризонти на знанието, до нови идеи и прозрения.

Толкова поетично и проникновено Ваклуш определя истинското творчество като връзка, хармония между личната душевност и Божествената цялост. Като връзка, която не е цел, а път. Идва отвътре и пак води натам. Като тихо потапяне в духа на времето. Движи се в естествената среда на Живота и остава в канавата на неговата „тъкан”. Затова не се нуждае от шумни реклами и фойерверки, а творците пулсират еволюцията, създават удивителни духовни реалности. Често не разбират, не съзнават достатъчно колко е важна и отговорна носената от тях лична, мисловна вибрация, която резонира с космическата разумност и носи пулсацията на осъществената свобода. Затова често творците пристъпят към нея с тъга, съмнения, раздиращи конфликти със себе си, чрез мъчително себетърсене. Но и този път води до себепрозрение, до пробуда, до развитие, до просветление.

Познанието на творците е свободно, необосновано, нефиксирано, нестатично, лети на крилете на въображението. Тяхното абстрактно мислене разширява съзнанието, духа ни. Отива отвъд самите нас, отвъд собствената ни идентичност. С вътрешното си откровение то се превръща в служение, което пресътворява света, освобождава от страх, грях, от възмездие, от пустота, от догми, идеологии и доктрини...

Голяма е ролята на творците, в процеса на вътрешната пробуда, защото те превъръщат голямото количество информация в творчески изказ, в осъзнаване, разбиране и прилагане, според Ваклуш. Така творческата будност става движение, сливане с потока на Живота. Гмурване с преживяване в дълбокия мистичен поток на Познанието. Но то ни се удава, в зависимот от това, доколко сме събудени за любовта, мъдростта и свободата на потенциала си, за своята същност, която е пламъче от великия Огън на Бога. Тогава можем да се изпълваме с тази освобождаваща ни мъдрост, правеща ни единни с Бога. Можем да станем извор, напояващ пустинния ад на безлюбието наоколо, създавайки оазисите на човещината и смисъла да живеем по Бога. Особено сега с все по-бързо настъпващата и все по-бързо вибрираща висока съзнателност. И чрез творческата свобода, разтваряща човека за присъствието му в Бога, Който се проявява в смирената тишина, в Словото/Логос, който не е само думи, но и смисъл, любов, мъдрост, истина, свобода. Единение с Бога!

Затова Ваклуш Толев ни приканва твърдо и дързостно да вярваме, че народ, като нашия, който е имал така богато наплодена от Духа душа, не може да спре да твори и с безпогрешното си въображение, и със силната си интуиция не може да не открива нови свидетелства за своето високоотговорно предначертание. Защото преходното не може да опровергае вечното, изразяващо се в идеята за духовна свобода. А пробудността за свободата на духа винаги е била жива при българите и именно творческото търсене я е развивало и развива жаждата ни за красота, хармония и съвършенство. И този най-уханен и сладък плод на духовната свобода, който предшества всички други свободи, захранва Мъдростта, тази, която живее в нашата родова, в нашата клетъчна памет. Само трябва да си я припомним и отново да й дадем живот.

За да потече отново прозрението на Словото: „Аз и Отец едно сме!” /Йоан 10:30/. Особено сега, когато и времето, и пространството, особено съдействат да усетим и изпълним тази върховна и дълбока тайна. И от „Имали сме!” да преминем към „Да бъдем!” И да не се съмняваме, че новото учение на Мъдростта, в което Олтарът става знанието, ще тръгне от нашата страна. Че формата на поетичността е вдъхновението, че то е служение без ограничение. Че идеята за въображението е да види света в Боговдъхновението и в Богооткровението. Че материята е причинният образ на Светлината, а Божествеността прави реалностите в живота.Защото реалността не е в паметността за нея, а в енергията на съприкосновението, понеже свещеният човек, не „свещената” институция, освещава мястото. Пък е и жестоко обидно - вярата да се свежда до обредност и меркантилност.
Лияна Фероли

Спонсори на Портал 12