Какво казва Метерлинк за Законите на морала и Тайната на справедливостта?

Къде се е намирала тайната на справедливостта? Тя е изпълвала света. Тя ту се е намирала в ръцете на боговете, ту ги е прегръщала и властвала над тях. Поставяли са я навсякъде, само не и в човека. Тя е заемала небесата, одухотворявала е скалите, въздуха и морето, населявала е недостъпния свят. Но най-после са започнали да надникват в нейното въображаемо убежище, да разтърсват нейния облачен трон, да я разглеждат. Тайната изчезвала; но в мига, когато сме мислели, че вече я няма, тя отново се появявала, надигайки се от глъбините на нашето сърце. Отново тайната се приближила към човека и влязла в него. Защото почти винаги ние самите ставаме последно убежище, истинско обиталище на тайните, които сме искали да унищожим. В нас те намират огнището, което са изоставили, за да поскитат в пространството в първия порив на младостта. И ние сме длъжни да свикнем с това, да ги намираме и запитваме в нас самите.

В действителност, също толкова удивително и необяснимо е, че човек има в своето сърце неизменен инстинкт за справедливост, както би било удивително и необяснимо, че са справедливи боговете или законите на света. Също така трудно е да се обясни същността на нашата памет, нашата воля или нашия ум, както би било трудно да се схване и обясни паметта, волята и разума на невидимите сили или закони на природата; и ако ни е нужно непознатото или непостижимото, за да облагородим нашето любопитство, ако ни е необходима безпределност и тайна, за да поддържаме нашата страст, то ние не губим нито един от притоците на непознатото или непостижимото, ако приведем най-после голямата река в нейното първоначално русло; ние не затваряме нито един от пътищата на безпределността, ние не намаляваме с нито една линия най-оспорваната от настоящите тайни.

Това, което се отнема от небесата, отново се придобива в сърцето на човека. Но, тайна след тайна, ние не можем да не предпочетем несъмнената тайна пред съмнителната, близката пред далечната, тази, която е в нас и която ни принадлежи, пред тази, която е била вън от нас и е имала пагубно влияние над нас.

Тайна след тайна и ние вече няма да разпитваме "посланиците", а ще се допитваме до Господаря, Който ги е изпратил; няма вече да запитваме този, който мълчаливо е побягвал при първите въпроси, а ще запитаме собственото си сърце, което съдържа едновременно и въпроса, и отговора, и може би някога ще си спомни последния.

И тогава за нас ще бъде възможно да отговорим на не един тревожен въпрос за разпределението, често много справедливо, на наказанията и наградите сред хората. Става дума не само за вътрешните и нравствените наказания и награди, но и за тези, които са видими и напълно материални. Не съвсем неоснователно човечеството от самото начало е повярвало в това, че справедливостта прониква и одухотворява всички предмети в света, в който живеем. За да обясним тази вяра, не е достатъчно да признаем, че главните закони на нашия морал са били насилствено приспособени към главните закони на битието на материята. Има и още нещо:

Невинаги и не при всички обстоятелства всичко се ограничава до простата причинност, до връзката между престъпление и наказание.

В сърцето на този, който извършва несправедливост, се разиграва непоправима драма – основната и най-трагична драма на човешката природа. Тази драма е толкова по-опасна и гибелна, колкото по-велик е човек и колкото повече знае.

Напразно Наполеон си казва в тези тревожни минути, че моралът на великия живот не може да бъде също така прост, както моралът на обикновения живот, че активната и силна воля се ползва от привилегии, които няма за ленивата и слаба воля; че можеш с толкова по-голямо основание да пренебрегнеш някои внушения на съвестта, не поради незнание или слабост, а защото гледаш на тях от по-голяма висота, отколкото обикновения човек; че в теб има велика и доблестна цел, че това мимолетно и умишлено пренебрежение е победа на ума и силата, и че не е опасно да вършиш зло, когато знаеш какво правиш и защо го правиш. Всичко това не може да измами основата на нашето същество.

Несправедливата постъпка винаги разклаща доверието, което човек е имал към себе си или към своята съдба. В дадена минута – и обикновено в много важна минута – той престава да разчита само на себе си: това не се забравя и никога повече той не ще намери напълно себе си. Той е объркал своята съдба и вероятно я е извратил с това, че е въвел в нея чужди сили. Той е изгубил точното съзнание за своята личност и своята власт. Той вече не различава ясно какво дължи на самия себе си и какво постоянно заема от пагубните сътрудници, които е повикала неговата слабост. Той вече не е вожд на послушните войници от армията негови мисли; той е незаконен началник, имащ само съучастници. Той е лишил себе си от човешкото достойнство, търсейки само тази слава, на която не се налага да се усмихва печално в дълбините на сърцето, както се усмихва човек на невярната жена при страстната и нещастна любов.

Истински силният човек старателно отбира похвалите и благата, които е придобил чрез своите постъпки, и мълчаливо отхвърля всичко, което преминава рязката черта, прокарана от неговата съвест. Той е толкова по-силен, колкото тази черта е по-близо до линията, която е начертала тайната правда, живееща на дъното на всичко.

Несправедливата постъпка почти винаги е признание за безсилие пред самия себе си. Не са нужни много такива признания, за да разкриеш на врага най-слабото и уязвимо място на душата си. Вършейки несправедливост, за да получи малко слава или за да съхрани тази, която има, човек признава, че е недостоен за това, което желае или което притежава, че не може честно да изпълни ролята, която е избрал. Независимо от това, че той упорито се държи за нея, в неговия живот влизат заблуждения, призраци и лъжа.

Накрая, след две или три коварни постъпки, две или три измени, няколко предателства, лъжи, падения и престъпни слабости, нашето минало преставлява печално зрелище; а между другото нашето минало ни е необходимо, за да ни поддържа. Само в него ние се познаваме действително, и то успокоява нашите съмнения, казвайки: "Щом веднъж си направил онова, можеш да направиш и това. В момента на тази и тази опасност, в минутата на тази и тази тревога ти не изпадна в отчаяние, ти повярва в себе си и победи. Обстоятелствата приличат на предишните, запази вярата си, твоята звезда не ще ти измени." Но какво ще отговорим, когато нашето минало ще може само да ни прошепне: "Ти постигна успех само благодарение на несправедливост или лъжа: следователно ще ти се наложи отново да лъжеш, отново да мамиш"? Никой не обича да си припомня нечестната постъпка, предателството, низостта, жестокостта, извършени някога; и всичко това, на което не можем да гледаме с твърдия, ясен, спокоен и доволен поглед на вече отминалите дни, ограничава и замъглява хоризонта, в далечината на който се крият дните, които още не са дошли. Само внимателното изучаване на миналото придава на очите ни силата, необходима за да се прозре бъдещето.

Морис Метерлинк