Ще проследим тази символичност в Живота на Неговото (на Учителя Петър Дънов) семейство по двете: по бащина и по майчина линия, и това колко стъпки са направени в този път, наречен “възпитание, образование, наука”.
Колко пъти се повтаря думата училище в текстовете на съвременниците на неговите деди, които са описвали техният живот?
И не може човек да не се замисли за това.
Образованието значи да изваеш образ, да изваеш един красив образ, един идеален образ, който може и никога да не се случи, но към Него се стремиш. И този красив образ, който всеки може би може да извае в неговото съзнание, това е и целта на образованието.
Той е имал щастието да се роди в семейство, в което във века, в който те са живели, е било “тъмно” и те са се опитвали да прогонят тая тъмнина.
Единственият начин да се прогони тази тъмнина е разбира се образоваността.
Бащата на Учителя, Константин Дъновски, е роден през 1830-та година. И това, което за нас е интересно, той произлиза по бащина линия от един род, който в Устово, където е роден, се е наричал “Долновски”, а “Долновски”, това са били силни хора, които са можели да бъдат използвани за темел - това е дъното, от което започваме да строим нагоре.
От едната страна, това е вложено като елемент от бащиният род, а майчиният му род е наречен “Забилци” от един турски паша - 200 години още по-рано, от когато е описано това събитие. И “Забилци”, значи “честни и коректни хора”.
“Честни и коректни хора!”
Знаете, Учителя, са го питали:
“Има ли нещо, което да мразите?”
И Той казал:
“Да! Лъжата!” - Това е нещото, което най-много е мразел.
Любовта, Мъдростта и Истината са трите основни колоса върху, които е построено цялото Му Учение и едното е втъкано още по бабината Му линия, от бащиният род във фамилията “Забилци”, което значи “честни и почтенни хора”.
Той се ражда през 1830-та г. и (забележете!) точно с Неговото раждане (ей за такива случайни случайности ще си говорим) се прави единственото училище в смолянска област - наречена “челебийска” и се строи църква.
Той си идва с църквата и с училището. Когато става време да тръгне на училище, точно в този момент минава един монах, който преживява около една година в село Устово и той всъщност е неговият учител, който запалва тази свещичка.
Действието се развива малко след руско-турската война, когато е освободена цяла Гърция, почти цяла Сърбия, но България остава под тъмнината на Османското иго. И фанариотщината по това време е била изключително силна и много малко са били изобщо българите, които са се занимавали с българщината и със Събуждането на Българският Дух.
И този атонски монах е успял да запали тази свещичка в малкият Константин Дъновски. Така я е запалил, че тя не е угаснала до краят на живота му. Неговият живот след това се развива просто по учебник и стига до - първият свещеник, който произнася първата литургия на чист български език, отново тук във Варна, прави първото училище и т.н.
След това детето е образовано в Пловдив в гръцко училище, а по-късно и в село Татар, до Пазарджик продължава при един друг много буден българин.
След като завършва училище, той става първият учител в съседното село Райково. Забележете! - Той - 15 годишен, става учител в съседното село.
В това село много бързо си натрупва враговете на гръцкото поклонничество, което му създава проблеми и се налага той да напусне това училище.
В този момент, вуйчо му, който работи във Варна и си има медникарска работилница пристига и го взима за помощник-медникар във Варна. Това се случва през 1847 г. Тогава той попада тук, във вашият град, от който започва всичко, което е свързано с Учителя, а може би и въобще със световната история.
Тази работа в медникарската работилница не му носи удовлетворение, т.к. онзи средногорски монах е успял да запали огънчето в неговата душа и сърце.
Той започва да ходи често на службата в църквата “Света Богородица” и се запознава с тогавашният владика - гръцкият порфирий. Той го чува, че пее много хубаво и го взимат в хора на църквата.
Естествено и там не може да издържи дълго време, защото всички говорят само за гръцката патриаршия. Никой не споменав думата “българин”, никой не споменава за българският Дух, никой не споменава това, което му е говорил този монах години преди това.
Константин Дъновски започва да търси българи, които резонират на неговите интереси и на неговата вяра и тогава, разбира се, среща човека, който променя целият му живот - чорбаджи Атанас (Атанас Георгиев) - неговият бъдещ тъст.
Този “луд” човек произлиза от един род доста буен от Призренско (те са преселници). Призрен е войводско селище, от което малко след като Паисий Хилендарски тръгва с неговата “История Славянобългарска”, започват лека полека да се пренасят по-будните българи по пътя на Паисий - на изток, към българските земи. Тогава, разбира се, все още това е периферия на Османската империя, но тук-там има селища, в които кипи живот-български.
Те се преселват в село Гулица - село, което до ден днешен е известно с това, че мъжете спят с ножове под възглавниците си, а по време на турско робство нито един турчин не е приспивал в това село. Значи тези хора, които са се преселили от Призрен, не са си поплювали хич. И там, ако някой турчин е закачал някоя българска мома, те са го заколвали и са го закопавали на площада на селото.
В това село попада бащата на Атанас - Георги Фучеджиоглу. И първото нещо, за което мисли е как да образова своето дете. Мъничкият Атанас е образован в съседното село Еркеч. След това в Месемврия при един свещеник - Михаил и след това започва руско-турската война. Цялото село - Гулица и Еркеч, минават на страната на руснаците. След завършване на войната цялото село е изгорено, изгонено и те се разселват на няколко различни места, едно от които е село Хадърча - днес село Николаевка.
Там младият образован Атанас, знаещ: турски, руски, гръцки, български - писмено и говоримо, е бил използван от главнокомандващите на руските войски за преводач. Бил е избран за кмет на това село Хадърча.
Атанас, също както и бъдещият му зет, не може да си представи, че в цяла Варна няма нито едно българско училище.
По това време във Варна е имало: еврейски, арменски, две гръцки училища, турски училища, но е нямало българско училище. Той се опитва да направи нещо и да говори за това във Варна, но това не може да се случи и тогава той на собствени разноски прави училище в неговото село Хадърча. По този повод се запознава и с младият Константин и го назначава за 500 гроша като учител в село Хадърча. Така започва първото училище в цялата варненска област.
По това време българското население във Варна, и повечето българи тук, са са били ратаи и хора без никакво самочувствие.
С това училище сякаш се събужда нещо - запалена е първата свещичка.
Скоро прочетох една мисъл, която ме накара да се замисля.
Учител казва, че:
“Един ангел е много внимателен, когато събужда една Душа. Има точно определен момент, когато се събужда една Душа.”
Кога се събужда една Душа?
Една Душа може да се събуди от ангел, но тя може да се събуди чрез друг човек; Тя може да се събуди тогава, когато има училище; Тя може да се събуди тогава, когато има Молитва; Тя може да се събуди тогава, когато има Стремеж. (Тя не може да се събуди от това: Колко струват доматите? Дали ще може да си продаде добре стоката?)
Една Душа може да се събуди само ако има някакъв Идеал! - Нещо, към което да се стреми!
Така младият Константин става учител в училището на Чорбаджи Атанас.
След това динамиката на времето отново е доста сериозна и след по-малко от 10 години, решава че не може да се занимава повече в България и отива в Света Гора, да търси, както този пръв негов учител - светогорският монах - Идеалът, в светогорската обител.
По пътя си, в Солун, той има една много мистична среща с един свещеник, която той описва по-късно като откровение. Той му дава антимин (кърпа, на която е изобразено Христовото Тяло, която може да се превърне в олтар, където и да се намира човек). Когато се положи този антимин, се превръща все едно в Светая Светих.
Тоест, там има камъкът, върху който можеш да стъпиш, когато имаш вярата, когато имаш надеждата, когато смяташ, че нещо можеш да промениш.
И този свещеник му казва “Върни се момко.”
И двамата се опитват да направят училища - един по един, но когато се съберат двамата (Хаджи Атанас и Константин), нещата прерастват естествено и в училище и в опит за независима църква. И в това и успяват.
Чорбаджи Атанас събира будни варненци на 11 май, 1860 “с цел да уредят и открият във Варна българско училище.” И текстът върху печата е: “Печат на българското училище, администрация, дръзновение - хармония - успех - 1860”.
На 19 август 1860 г. се открило с водосвет първото българско училище във Варна.
Това е малко, след като е постигната независимостта на българската църква в Цариград.
На 19 август по-късно, това става и празника на Бялото Братство. (Няма случайни дати!)
Десет дни по-късно, Чорбаджи Атанас, е изпратен като водач на цялата делегация от варненска каза в Цариград, където той и умира през 1865 г., докато се бори за независима българска църква.
През 1865 г. е открита първата българска църква, а на 17 февруари се отслужва тържествената литургия от Константин Дъновски на български език.
С това приключвам стъпките на неговата фамилия, които са изградили този Храм - Тялото на Учителя! Няма случайни неща!
В един от разговорите си, Учителя казва:
“Българите за 5400 годни успяха да ми изградят това тяло.”
Ние научихме нещичко за 100 от тях. Останалите 5300 - работа на биографите достатъчно много, за да изучат и тези години.
Не е било важно това нито за Учителя, нито за Неговите ученици.
Ние сега събираме Неговата биография.
Той никога не е говорил за себе си, за рода си, не е говорил за образованието си.
За Него е било важно да говорим за нещата, които можем да приложим днес в живота си, и за нещата, с които можем да се превъзпитаме и за нещата, с които можем да променим себе си, и след това света около себе си.
Но тази нишка, която е втъкана в Неговата природа, в неговото ДНК като коренова система, минава през корените, през самото Негово Съзнание и образование, за да даде Плод днес - да си имаме образователна система, детска школа, училище.
Благодаря ви!
