Ние сме деца, напуснали нашия Дом
(ИНТЕРВЮ за ниските и високите октави в живота)
Здравейте, Маестро Камджалов!
Радвам се, че сме Заедно да говорим по една дълбока тема, а именно за висшите октави на живота.
Благодаря много за Доверието!
И ще се радвам да споделя…каквото мога.
В началото на нашият разговор искам да ви попитам какво влагате в понятието “октава”, не само в музикален, но и в житейски план?
Октавата като един общ структурен елемент на битието, както и на всички съдържания и на всички форми.
Като говорим за октавите ние реално говорим за Генезиса на Вселената.
Изобщо, ние познавайки обертоновият ред, който е абсолютен закон, абсолютна физика и абсолютна реалност, как той реално пронизва всички октави.
Не можем да си представим ние организация в Музиката без понятието “октава”. И в живота е аналогично.
Но е известно, че имаме октави в чувствата, октави в психологията, октави в Музиката. Има октави в техниката, в механиката, октави в цвета. И цялото това нещо е нещо, което ни заобикаля. Независимо дали боравим с това понятие или не - ние може да не говорим за въздух, но ние го дишаме всеки ден.
Дори сега, когато с вас си говорим, ние говорим в октава: женският глас към мъжкият глас са в октава.
Тоест, ние целият разговори ще го проведем в октава - искаме или не искаме. Тоест, ние сме потопени в Октавовия Принцип - вертикално и хоризонтално - денонощно.
А, човешкото съзнание, можем ли да го обвържем с октавите, и ако да - къде са ниските и високите октави на Съзнанието?
Знаете ли, все повече си мисля, че ние наистина можем с основание да говорим за ниски и за високи октави на Съзнанието, но не за добри и за лоши, не за висши и за нисши.
Защото в Музиката, целият оркестър звучи толкова по-пълнокръвно и цялостно, колкото по-голям диапазон октавов има.
Сега, пианото защо е най-мощният инструмен? - Седем октави. Органът - осем октави достига.
Ниските и високите октави са взаимно подхранващи се.
По принцип обертоновете…Сътворението започва отдолу-нагоре.
В Музиката ние виждаме това нещо:
Колкото е по-нисък тона, толкова по-дълга обертонова редица произвежда той, в която (ѝ) посока плюс безкрайност, и пронизва цялото Битие - реално, теоретически.
Така че, нас ниските октави са ни задължително важни в Музиката!
Изобщо, искаме ли нещо дълбоко, нещо мистично, нещо неизменно, нещо базово - тоест, нещо фундаментално - ние винаги ще потърсим ниските октави.
И ние може да обявим, че хората са по-високи от цветята, от кристалите, но това е под въпрос. Може би изобщо не е така.
Изобщо, ние в Музиката, сме се отказали отдавна да йерархизираме през призмата на доброто и на лошото.
Защото няма нито една сериозна композиция в цялата история на човечеството - крупна, която да не е създадена с използването на белите и черните клавиши…Изобщо, тия светлосенки, които познават и художниците.
Изобщо, искаме ли нещо голямо, нещо цялостно, нещо пълно, следователно нещо Божествено, ние ще трябва да ползваме и корените и короната.
Когато гледаме едни октави, които на пръв поглед не ни харесват: едни кални корени - после берем черешите…- Може би, не сме справедливи докрай.
Мисля, че трябва да станем още по-справедливи по отношение на високото и на ниското. Мисля, че не трябва да го класифицираме съдейки го.
Мисля, че трябва много голяма Благодарност и към калта и към черешите.
И ние, в Музиката, наистина, усещаме най-мощният резонанс, точно когато са активирани ниските регистри. Защото те хвърлят толкова богат обертонов спектър нагоре и онова, което е цвят, което е красота, което е Звук в Музиката, е реално функция на това нещо.
Та, аз бих искал в живота да спра да съдя хората и да спра да ги определям на добри и на лоши. Точно, както в Музиката отдавна сме направили това нещо.
Защото, всички сериозни композиции, повечето - дали ще вземем “Пета Симфония” на Бетховен, “Девета Симфония” на Бетховен или ще вземем “Реквием” на Моцарт, дали ще вземем “Пета Симфония” на Шостакович, или просто химна на България - ние вземаме една минорна тоналност. Ние вземаме една, така наречена “тъмна”- една бемолна, една тъмна тоналност, една ниска тоналност.
Обаче в тези тоналности са родени големи шедьоври, които са трамплин за огромна Светлина.
И аз така бих искал да виждам хората и живота - през тази призма на необходимостта и на съграждането отдолу-нагоре.
Нали, в Битие, имаме Първи Ден на Сътворението, Втори Ден на Сътворението, Трети Ден на Сътворението, Четвърти Ден на Сътворението…
Не може да сътворим от Първи Ден Четвърти Ден на Битие.
И аз съм хващал в себе си как допускам грешката - как искам да прескоча нещо, искам да подценя нещо. Обаче Животът, Разумността не го позволява това нещо, поради простата Причина, че то не е свързано с Пълната Реалност.
Всички езотерични школи и всички духовни учения обаче ни говорят за това как трябва да вървим по Пътя, за да пребиваваме в едни по-висши октави на нашето Съзнание. (Вие, сега казахте, че не можем да стигнем веднага в четвъртото стъпало.)
Откъде обаче да започнем, за да се издигаме към по-висшите октави на нашето Съзнание, на нашето светоусещане?
Има ли в Музиката точка, от която се започва?
И ако можем да го пренесем и в живота…
Ами, може би, и в музиката и в земеделието…
Просто нещата започват отдолу-нагоре:
Значи посаждаме. Къде посаждаме? Посаждаме долу, после започва да расте нагоре.
Както казах преди, аз мисля, че не трябва да има прескачане, не трябва да има подценяване.
Може би ние подценяваме някакви дребни елементи, но може би Ангелите не го правят.
Сега, в езотериката, както казахте - да, ние сме в едно поляризирано пространство, но от гледище на Бога, може би няма да се говори даже за светло и за тъмно.
Както е казал този, невероятният човек - Михайловски, който сега перифразирам - казва, че: мечтае да живее в свят, в който думи като “истина” и като “добро” (или нещо такова) не съществуват.
И наистина, думата “истина” е родена в зоната на една поляризация, защото за истина без лъжа не може да говорим. Така че, рано или късно, тези понятия наистина ще изчезнат.
Аз бих казал, че аз желая да…Мечтая (и това не го мечтая, защото то ще стане - въпрос на време) да живея в свят, в който няма понятия като “духовно” и “материално”...Няма понятия като “духовно” и “материално”! Как в цялата тази Цялост… - защото ние свирейки на цигулката или на китарата, или на оркестъра, от едни конкретни струни произвеждаме този звук - и от тая материална струна ние произвеждаме нещо необятно, нещо необяснимо, нещо съвършено възвишено.
И как от тази кал долу, едно семенце тръгва нагоре… - един плод. Тоя плод пък после може да лекува човека. Или може да се роди една билка, която да спасява хората.
И така, от тази земя се ражда нещо, което спасява после човека, който е уж по-висш от земята.
Изобщо, няма такова нещо, като висшо и невисшо в пълният смисъл.
Защото краката - те, не могат да живеят без сърцето. Сърцето пък не може да живее без мозъка.
Ние, в Музиката, не сме се отказали от нито една октава и не сме се отказали от нито една тоналност.
Имало е такива предпочитания на тоналностите, както се знае, но Йохан Себастиан Бах (абсолютният феномен, гений) - богоизбраният Йохан Себастиан Бах, той е човекът, който узаконява, така да се каже, всички тоналности, както знаем, чрез “Добре темперираното пиано”(ДТП): всички мажорни и минорни тоналности, всички диезни и минорни.
Той показва, че във всяка една тоналност, във всяко поле на много светлото и на много тъмното, може да бъде създадена абсолютна красота и абсолютен шедьовър.
И това слизане на Орфей в ада (долу Хадес), трансформационният принцип… - изобщо, цялата тая плутонова история, която ние по един особен начин искаме да заобиколим…
Но ако Орфей не е тръгнал пряко към Небето, а е минал през Хадес, как може ние да заобиколим това нещо?
Иисус минава през Кръста…Изобщо, всеки минава през своя Плутон.
(Изтръпвам като го казвам това нещо. Това е ужасно вълнуващо! Това е просто невероятно!)
Така че, Пътят към висшите октави - ако за самият Орфей - посветеният - e минало през долу, през подземията. И ако Пътят към Възкресението за самият Иисус Христос, е минал през Кръста, и за нас ще бъде добре…, и за нас ще бъде по същият начин.
И ние, отричайки Кръста и Хадес и Плутон, сме отрекли онзи Шанс, за трансформация, който е вече предначертан и е част от Плана на Небето.
Вие казахте, че мечтаете за свят, в който материалното и нематериалното са Едно.
Може ли да кажем - ако погледнем паузата в Музиката - нужно ли е да има пауза, за да може това да се случи?
Нужни ли са и паузи в живота?
Да.
Само да кажа: Аз не мечтая за този свят, защото той-светът е вече такъв.
Ин и Ян са Заедно!
Даже те не ме питат аз какво мисля.
И не го мечтая (както леко така, после се коригирах), защото това нещо ще дойде, независимо дали искам аз или не искам.
Ето, тази пролет, тя дойде - никого не е питала. Просто, това са едни цикли, едни закони.
Ако ние искаме да спрем зимата, просто няма да можем. Нито пролетта можем да спрем, нито зимата.
По отношение на паузата:
Паузата е пълната кулминация!
Това е пълната кулминация на Звука!
Пълната кулминация на Посланието, където всичко замлъква и спира в Тук и Сега, спира в тукашният свят…
Когато в живота има пауза, какво се ражда?
Паузата е един резултат на голяма динамика преди това!
И колкото е по-голяма динамиката преди това, колкото даже е по-голям хаосът и напрежението преди това, толкова повече тази пауза е…Тя е шокова, тя е шокираща, тя е целебна, тя е спираща времето и пространството, тя спира часовника!
Истинските паузи са тези, които спират часовника. Те не са отмерено…Това е недифинирано пространство, това е ирационално пространство. Това е Зоната на Невидимият Свят!
Това е Зоната, в която се отваря една Врата за чувстването, мисленето, фантазията - изобщо връзката между Душите (поне на сцената точно това нещо става), че когато се осъществи истинската пауза, тогава е все едно отворена Врата между човешките същества - те да се свържат в тая Тишина.
Тази пауза ще има смисъл и ще бъде пауза ако отново бъде прекъсната. Но това са приливите и отливите. Това е пълната естественост, това е пълната природа.
И всеки един нов прилив ще бъде тържествуван само защото преди това е имало отлив.
И така, ние в Музиката, много, много се стараем за същинската пауза…Много, много се стараем за същинската пауза.
Може би това е гладът…
Може би, който не е постил, не е могъл да оцени храната.
И може би, който не е бил истински натоварен от многото информация и динамика, няма да може да оцени Покоят и Тишината!
В тоя смисъл, аз пожелавам някак си и стрес, и глад, и тъмнина, и дълги постове…, за да може след това една ягода, или една троха хляб да бъдат нещо сензационно за човека.
Щото ние сме свикнали с хляба…И ние сме свикнали със звуците, ние сме свикнали с водата…И това, не че е злото, не че е грешката, но това е девалвацията на същинските стойности.
Има факти, закони и Принципи.
Значи, на принципно равнище, каква е храната?
Това е много съществен момент!
…И ние, в Музиката, можем да създадем истинската пауза, която да е…, да се пръска по шевовете от съдържание и информация, само ако сме създали истинският глад за нея.
И всичките тия случаи, и катаклизми, които се случват в живота, се случват, за да ни спасяват. Респективно, за да се засилят в нас глада за паузата, или глада за трохата хляб.
Аз нямам уважение към…към излишеството!
И паузата е белият цвят, който съдържа всичко в себе си. Това е белият цвят - латентният носител на абсолютно всичко - най-голямото богатство, пълната кулминация.
Ако Музиката ни доведе до Тишината в нас, значи е свършила своята Работа!
И ако гладът ни доведе до там, да оценим една ябълка, значи гладът е свършил своята работа.
И ако войната ни кара да Благодарим, че чуваме птичките отвънка и да Благодарим за това, че дишаме, значи е свършила своята работа.
Всяко едно излишество е смъртно опасно!
Ако се огледаме днес и всичко, което се случва около нас (и вие споменахте и “девалвация” на принципите), означава ли, че самата Вселена - всичко, което се случва около нас - всъщност се опитва да събуди този глад? Означава ли, че сме преситени в днешно време?
Да.
Мисля, че самата инкарнация…, самата инкарнация на Земята…(Всъщност, това изобщо не съм го и мислел това.)
Бях на 13 - 14 - 15 години, когато го прочетох от Учителя, и си обясних как аз се чувствам. (Щото аз се чувствах ужасно.)
Сега ще ви кажа нещо за първи път: Аз се чувствах ужасно зле. Аз не можех да разбера, защо се чувствам така. Как може едно дете в 7-ми, 8-ми клас да се чувства толкова потресаващо не на място - толкова чужд, толкова зле. Толкова…да не знае какво прави тука изобщо на тази планета - толкова да не си на мястото си.
И тогава прочетох нещо…, нещо невероятно от Учителя Петър Дънов.
Той каза, че:
“Ние, щом вече сме посадени, щом сме родени, щом сме инкарнирани тук и нагънати в триизмерното пространство, това вече е пълното събуждане на жаждата и глада към Божественият Свят.”
Изобщо от н-мерните, безбройни пространства на Божественият Свят - едни Души в триизмерното пространство.
Този глад и тази жажда, който може да бъде сюблимиран и реализиран после в изкуство, духовно и така нататък, е всъщност нашият Глад към Нашият Небесен Дом…Към Нашият Небесен Дом!
Само Там ще бъдем Напълно Нахранени! И само Там ще бъдем Напълно без Жаждата си.
И само Там ще бъдем Напълно…, Напълно Завършени по някакъв начин - вън от всякаква поляризация.
Та, може би, това е част от целият този План.
Целият този цикъл тука на раждане и развитие е едно актуализиране на копнежа към Божественото.
И глада и жаждата са преки инструменти на Невидимият Свят, за да бъде събуден този Копнеж!
Означава ли това, че ние не трябва да задоволяваме никога глада напълно?
Ние и да опитаме, няма да ни бъде позволено.
И колкото повече се прилепим към нещо, толкова повече ще го изгубим. Изобщо ако се прилепим… - вие знаете това нещо - към каквото и да го абсолютизираме…
Ние нямаме право на абсолютизация във физическото пространство!
Дали ще е здраве, дали ще е семейство, дали ще е пари, дали ще е кола…от днеска до утре - ние може да загубим абсолютно всичко.
И колкото повече прилепваме, толкова повече имаме разклащане чрез кризи и всякакви инфлации - което фактически е едно отлепване от фаталното за Душата прематериализиране.
Материалното е великолепно - то е Божествено (ние говорихме за това нещо), но ние нямаме право да прилепваме, без последици, към нищо, освен към нашият Небесен Дом.
Това означава, че всяко едно такова прилепване ни отдалечава от това състояние, ако можем да го наречем, на Стремеж имено към тези висши октави.
Малко сме сляпи, изгубваме малко себе си в тъмното. (Като едно дете на загасена лампа в триизмерното пространство.)
Ние нищо не виждаме, щото нали през тялото, както се казва, прозорците на Душата все едно малко са затворени.
Всеки вижда каквото може!
Аз съм се чудел: Дали сме виновни или сме слаби?
И съм стигнал до извода, че ние нито сме слаби, нито сме виновни.
Иисус Христос, Той винаги ми е Мярка! Проверявам всичко чрез Неговият Живот.
И тази фраза (аз даже не съм сигурен дали изобщо Иисус може да каже такова нещо), нали: “Ако може да ме отмине тази чаша.” - (Винаги съм се занимавал с тази фраза.)
Изобщо, как може да дойде Божият Син, да дойде най-мощният, най-силният, най-знаещият, най-безсмъртният, изобщо най-най-големият? - Ние го наричаме “Първа октава” на Бога.
Между другото, това е интересно:
Значи, Богът е основният Тон на Вселената. Иисус Христос в пълен резонанс - в пълно изпълнение на Волята на Бога - се явява реално Първи обертон на Бога.
Значи, съотношението между Иисус Христос и Бог-Отец е точно октава.
Но, това е друга много голяма тема.
Та, Синът и Бащата са в октавово съотношение.
И Той ако казва: “Да ме отмине тази чаша…”, защо трябва аз да се сърдя или да обвинявам някакъв човек, че иска една болка или една операция, или някакъв изпит да мине по-леко.
Ние сме наистина на сляпо и на тъмно.
Ние сме едни деца. Ние сме едни деца напуснали Нашият Дом - тука хвърлени в триизмерното пространство.
Аз мисля, че хората са абсолютно безгрешни.
Аз от много време търся грешни хора и не мога да намеря.
Наистина, съвсем сериозно ви казвам!
Даже, тези там по света, тези невероятните престъпници, политици - да ви кажа, даже и те не са виновни.
Тогава, ние ли създаваме грешката в нашето Съзнание…и в нашето разбиране за “грешка”?
Ами…Да. В общи линии…да.
Ние набеждаваме, че падналите есенни листа са лоши, защото вече не дават хлорофил - те са егоисти и не обогатяват планетата. (Нали, то ще бъде стъпкано, то е кафяво, то вече не е толкова красиво.)
Не, падналото есенно листо изобщо не е виновно. То е извършило своята работа.
Пилат произнесъл една присъда, Хитлер произнесъл други присъди… - това са едни есенни листа.
Ако те са допуснати, значи са там!
Това не означава ние да не различаваме.
Ние ще различаваме хлорофиращото, отделящото кислород листо, от това вече което не дава, но това не означава, че едното е лошо.
Аз мисля, че тези категории са безнадеждно остарели, безнадеждно несъстоятелни.
Сега, не случайно Иисус докарва всичките възможни заповеди до Една: дали са три, дали са една - но те се сливат до Абсолютният Център. Те се свиват до Там, докъдето вече няма поляризация. До Там, докъдето не делим вече на наши и на техни - на човек, който бил обичан, на човек, който не бил обичан, на човек, който съгрешил и на човек, който не е съгрешил.
Изобщо, дори да гледаме един Пилат или един Иисус, ние нямаме съгрешили хора.
Даже, искам да ви кажа, че изобщо не съм съгласен с Грехопадението.
Това е една приказка за децата. Защото ние наистина сме деца.
Нали, все някой трябва да ни разкаже приказките.
Как да бъдат разказани Големите Истини?
Как да си представим онази мултипространствена Картина на Битие?
Тя ни е разказана също под формата на приказка, или на притча (както и да го наречем).
Как може Луцифер - най, най, най-близкият до Бога, най-светлият Ангел; най, най, най-светлият Ангел; Лючето, Светлината, Луцифер - да извърши лошото зад гърба на Бог?
Това е съвършено невъзможно!...Това е съвършено невъзможно!
Това означава, че ние се съмняваме в Бог!
Ние си мислим, че Бог има гръб и някой може зад гърба на Бог…
Бог няма гръб! Това са детски работи.
Означава ли това отново, че това са инструменти имено на Бог, който се опитва да ни приближи към Себе Си?
Да.
Всичко ни тласка към Нашият Дом.
Споменахме “децата” - снимаме това интервю именно на първи юни - и ако трябва да обвържем октавите и детството…
Децата…Да.
Днеска е Велик Празник!
Може би Празник на всичките 7- 8 милиарда на планетата.
Всички сме родени от Някой.
Всички сме Деца.
Всички сме в Развитие.
Всички сме незавършени картини.
Всички имаме някъде - Майка, някъде - Татко.
Всички сме съвършено невинни!
Млади, стари - всички сме невинни!
Това, което аз все повече го виждам, като нещо, което аз искам…аз искам да направя за себе си, ама много лично за себе си - като нещо, което живота ме кара да го осъзная и за нещо, без което няма да мога да продължа напред - това е смирението!
Това е смирението!
Може би смирението е свързано с чистотата, която ние свързваме с децата.
Сега, децата, те, много не знаят какво е смирение - но по техният начин.
Защото детето казва, че може да вдигне цялата планета.
Детето казва: “Аз мога да летя”; детето казва: “Аз мога да скоча отвсякъде.”; “Аз мога да нося тая планина.”
То, може би, със своята безумно чиста, наивна гледна точка за…,може би, за вътрешните си сили - всичките неща ги мисли и ги казва абсолютно откровено, без да заблуждава никой. То го казва и го вярва!
На по-възрастният, може би, пътят да се върне към тая сила и към тая убеденост, е може би точно обратното - намаляването, смирението, което да извърши тази топографска операция - обръщане навътре.
И от вътрешният ресурс да започне събуждането на Свръхпотенциала, който не може да бъде събуден без Мир.
Смирението е с Мир. Тоя вътрешен Мир, който означава резонанс с всички октави. (Ето темата беше октавите…) Октавите: октавите на ума, на сърцето, на Душата, на Духа - това са четири различни октави.
И този резонанс, този Мир - (С-Мир) - Мир е възможно само при пълен резонанс, което фактически е пренастройването на тези октави - акордирането на човешката Душа. Но там се акордира и сърцето, и ума се акордира.
И това смирение да бъде източникът на същинската сила и на същинското осъзнаване, и на същинската безграничност, и на същинската неуязвимост.
Защото наистина няма нищо по-силно от тревата.
И наистина това е изследвано и се знае, че при най-големите урагани падат и най-мощните дървета.
Падат и най-мощните дървета, но не и тревата!
Мисля, че това е Пътят.
Иисус казва, че трябва да станете деца, за да влезете в Царството…, в Царството Божие. Това ли е всъщност и Пътят на нас - възрастните към висшите октави?
Вие казахте, именно, да се върнем към това детско в нас.
Да.
Ако детето е един символ на чистотата, на тази спонтанност, на тази пълна вяра, на това пълно доверие към света: тръгвам към ц(с)вета - ето аз не го поляризирам. Той не ми е добър и лош. Аз тръгвам с всичките си сетива и с цялото си същество към света.
Да! Това е Пътят. Никакво съмнение!
И никаква поляризация! (Това не е Божествено.)
Скръб и Радост са Едно.
В края на нашият разговор, искам да ви помоля да пожелаете нещо на детето във вас и на децата в нашите зрители и слушатели.
На детето в мен…пожелавам прошка, смирение!
Пожелавам възлюбване и на това, което не е могло да възлюби!
Пожелавам му, да благодари и за това, на което не е могло да благодари! Пожелавам му, да се освободи от всяка агресия!
Пожелавам му, да се свърже с голямата картина и да види, че всеки миг, всеки час, всеки ден, всяка секунда, всяка година са били за Добро и са били част от абсолютно неизменният царски път на Душата.
Благодаря ви, Маестро Камджалов, за това интервю!
