Илиян Генов: Гогол трансформира дуализма на отвъдността в полза на човека, чрез възшествие на вярата в Бога

В неголямо творчество Гогол оставя феноменална следа, с малък, ала всеобемащ свят, чиято завършеност (екзистенциална или като всякъв възможен художествен концепт) постигал постепенно. Жанрът би бил сигурна посока към същността на неговия литературен космос. Въпреки че формата си остава нещо условно, стремежът да се тълкува Гогол като романист или драматург би се превърнал в не така градивно обяснение, а безполезно описание на творческия процес. Не ще е откритие определението за разказа като новела или повестта, като роман. Сам той подсказва свобода по отношение на форма, като нарича романа „Мъртви души” поема... Остава темата: Път към съдържанието на литературно творение, тя е ключ за същността му и като механизъм в самия творчески процес, с което е осезаема реалност и основа за неговото обяснение ...

Гогол подражава. Фолклорът е основа, която образува принципа на подход. То е някаква антитеза, която развива и доизяснява. От тук необичайността на повестите от „Вечери в селцето край Диканка” и „Миргород”. Той интерпретира легендата, като я свежда до сюжети из украинския бит, а фантастичното живее самостоен живот. Вакула и Оксана от ”Нощ срещу Рождество” го характеризира в този ранен период.

Селският ковач Вакула е влюбен в Оксана. Между тях обаче застава неговата майка. За нея се узнава, че прелюбодействувала с дявола... И неведомата намеса на вещица-майка в нейно лице поражда капризите на Оксана, подтика да иска от момъка неосъществими неща. Унизен, Вакула решава да сложи край на живота си. И едва в последния момент го спасява вярата в Бога. Вярата носи решение и за любовната драма.

Две развития се оформят до развръзката й:
1) Щом узнава за фаталното решение на Вакула в Оксана настъпва промяна. Страхът да не го изгуби поражда в сърцето й любовта...
2) На Вакула, като по чудо се удава да изпълни капризите на девойката. Което обаче става, чрез намеса на Дявола... Вярно е, че съюз между тях не се осъществява. Обратно, срещата им е конфликт, в който обаче тържествува човекът. Момъкът ще потърси помощта му, но не ще предаде душата си и ще се бори докато възтържествува вярата, в една кулминация, когато сам дяволът се превръща в безропотен изпълнител на всяко негово желание... Странна формула за живота...
Този оптимистичен край има противоположни решения в други повести. Човекът най-често загива в смъртна борба с дявола, а и тъмната му сила не рядко тържествува. В ранното си творчество Гогол използува всички варианти в дидактичния конфликт. Ала тази диалектика далеч не изчерпва същността на неговия художествен свят... На този етап развръзка е щастливото завръщане на добросърдечния Вакула и тържество на любовта му към Оксана. Ала развитието има и втори план, който се отнася до странността в разпътния живот на неговата (лоша) майка. Дяволщината се проявява в нравственото падение и егоизтичен стремеж у майката да ги раздели, посредством тщеславие у хубавицата. И в такъв план любовта се превръща в пълнокръвен символ на живота, понеже тържествува единствено с победа над дявола.

Малко дидактически Гогол снижава легендата и монтира сложната светскост на разказа. Той е не обикновена история, а малко назидателна синкретика, написана в духа на лирична приказка, романтически разказ и мит... Дали само подражанието на фолклора налага поучителността?! Фантазия и реалност се сливат в художествена смес с неподражаем облик. И се полагат основите на феномен, който произтичайки от образци, се превръща сам в такъв...
 
В двустранното разбиране на света – с лицева – (усетима) и невидима страна, се образува дуализъм в нещо като езическа религия. Защо езическа? Защото е свободна откъм традиционализма на православния канон. И в такива безплътни селения на духа витаят духове на животни и хора, които нерядко се явяват един чрез друг. А да не говорим за магьосника и чародея – един омерзен и отдаден на проклятие представител на отвъдни светове. Под странни имена като Бесеврюк и подобни, гоголевите герои водят неравни борби с него в името на доброто и правата вяра.
 
В сюжетите на петербургския живот той опазва същия принцип. Разликата е само в целта. Човешката същност е и проекция на общество. Тенденцията към социалност се осмисля от феномена Петербург. Животът в рамките на този свят е друг, с условия за нов литературен тип. Чиновникът замества селския човек, а помешчика – героичната фигура на казака. Няма да е точно, ако решим че Гогол се приближава към действителността. Относително е значението на самата дума „действителност”. Той по-скоро съчетава два свята – Петербург и всичко извън него. В такъв план „Записки на един луд” демонстрира подобно взаимодействие и е добра илюстрация за антитезата – свят, антисвят...

Централна фигура е чиновник в някакъв департамент. Житейската история на този човек се свежда до движение от месторабота (канцеларията), до лудницата... Но става дума за цяла одисея... Шедьовърът на Гогол е разказ за трагични метаморфози на човешкото Аз. „Записки на един луд” е непостижимо по своята сила на внушение дело за паденията и триумфите на личността у къде-къде вече съвременния човек. Историята е написана в първо лице. Тя е проникновение, чрез разказ за безименен човек, както със артистичност, така и със сила на трагическото си внушение. Полудяването чертае само рамка. Важен е типичният представител на руското общество. Става дума за първата половина на деветнадесети век – време, което в разказа си Гогол пародира. Защото неговият човек из тогавашна Русия решава (докато подостря перата за писане на своя началник) да заобича неговата дъщеря. Дързостта е последица от факта самооткриване. Той напомня на обществото за себе си, чрез тази любов. Лудостта е в царска Русия да намериш себе си... – Извод...

Но ако личната драма връзва интригата в тази история, развръзката се очертава, след контакта с кучето Меджи. С него иде фантастичния момент. При това самата връзка с кучето е не само възможност да види света, така да се каже – „отвътре”. Животното създава възможност за ракурс на гледна точка, с друг критерий. Накратко, в затворената система на петербургския свят, природата (свят на естеството...) надниква, чрез него. То осветява и пътя, който Гогол намира за света на нереалните герои от ранните си повести. Петербург – един от многото космоси на съвременността, сътворени от хората, е точно обратен на света извън него, свят към който сам автора винаги принадлежал по (както е известно), и фатален начин. Та, Меджи е онзи вътрешен глас за истина, който гоголевият герой трябва да открива не само с усилия, но и съкровено някакси заслушан и да следва. Защо? За да може, в последна сметка сам да извърви и пътя до пълната си противоположност – от безличен чиновник, до абсолютната личност – крал (в неговия странен избор – на Испания...). Бляскаво, истерично и трагично тържество на човешката личност, уви в лудостта. Болнична съдба отрежда Петербург за неподчинението на руския човек. Няма съмнение, че стремежът към социално здраве, в какъвто да било мащаб, е лудост... Излиза така...
 
Безименният герой е чиновник – човек из социалните низини. Този човек – „Изобщо” е основа на гоголевия художествен свят. И разказът за съдбата му е трагическа. Ала атрофията поражда и пародия на живот, сили за един източноправославен дон Кихот – избрал да е крал на Испания... Вярно, че идалгото не се радва на кой-знае колко време за живот. Малко време му дава създателят Сервантес. Не много време отрежда за патологията на руския човек и Достоевски. Оказват се къси разстоянията в необятната страна – толкова, колкото от департамента до лудницата...
Та, Петербург е нов аспект върху ролята и природата на иреалното в естетиката на Гогол. Излиза, че фантастично е всичко,свързано със света извън него... И съдбата на един Акаки Акакиевич от повестта „Шинел” го потвърждава. На свой ред и за поредно откривателство на себе си, ала едва посмъртно... Уж след своята смърт той заживява обществено и се превръща, едва ли не в личност. Докато незабележимото си съществуване прекарва дълбоко в основите на държавната постройка. Две събития определят завръзка и кулминация в неговата съвсем обикновена история:

1) Новият шинел (дреха на живота му) благодарение на който се забелязва като субект.
2) Грабежът след тържеството

Открадването на шинела е съдбоносен момент. Акаки не го понася, защото се разделя със себе си. Бруталността на кражбата е върху всичко лелеяно във зазидания му в русийщината живот. Покушението иде откъм време и общество. И е срещу него, дори срещу безличната му сянка в приобщаващия го към „Личност” за държавата нов шинел... Скръбта иде от комплекса в чувства за лично самодостойнство (нещо особено в категориите на Гогол). Тя сломява Акаки Акакиевич. И дали не честолюбието причинява смъртта?! Не е невъзможно, след като в негово лице бива поруган човекът изобщо. От тук болестта и смъртта, която иде като развръзка. От тук обаче започва новия живот за Акаки Акакиевич: Той вече действува и се превръща в кошмар за обществото. Гогол повишава качеството на своя персонаж след предела на смъртта и го превръща в личност – Акаки не е феноменален образ на чиновник, а феномен на човека.

Гоголевият чиновник и героят от ранните повести се отнасят към различни творчески периоди. И всеки носи определеностите на завършен свят. Ако възприемем героя на повестите за романтичен, втория, как? Трудността е не в нагласите на автора да гледа света романтически или реалистично, а от пътя който сам духовно извървял – и Петербург, както и света извън него... И в този смисъл аналогии между ранните му герои и тези от порядъка на Акакий Акакиевич имат значение. Как би изглеждал един фолклорен тип от ранните повести сред шумотевицата в Невския проспект, например? Изводът е, че света на всеки от тези герои има определена структура. Затова говорим ли за Акаки Акакиевич, сме вече в департамента, при сиятелството – генерал, крачим из улиците на Петербург и като го извървим сме вече сред тълпа Маниловци, Ноздревци, а и в очите на Чичиков – незабравима перла в огромната имперска корона от мъртви души.

Къде е тук Вакула със подвизите си в борби със тъмните сили? Твърде малко значение за любовта му към Оксана има всичко, което трябва да разбираме за царска Русия: от селския кмет, до помешчика и царя. Но Вакула, а и всеки на негово място е човекът, който ще се труди и бори на живот и смърт? За щастие с хубавата Оксана. И като непримирим войник в името на всичко това, може би не работник в ковачницата само, а и ковач на своето битие, защо не? Пък и господар на времето, дали?!...

Илиян Генов