Децата имат понятие за Бога, те са много по-близо до Него от нас възрастните
Жени, ти пътуваш често с книгите си за деца и се срещаш с ученици от цялата страна. Какво е усещането ти за децата днес, ще опазим ли душите им?
Децата днес са много будни, любопитни, отворени към нови знания. Те са жадни за внимание и нетърпеливи да изразят себе си – за разлика от нас, когато бяхме деца. Ние бяхме по-ограничавани, много по-дисциплинирани и получавахме по-стабилна основа като добродетели и чувство за лична отговорност. Между поколенията винаги има разлика, но днешните деца израстват при съвсем други условия: интернет и технологиите много промениха първо родителите на днешните деца, а като естествено следствие и самите деца. Прави ми впечатление, че са много освободени, с лекота общуват и споделят за себе си, но от друга страна са и доста разглезени: не познават думата „не“, „не може“, „не е редно“. Т.е. нямат поставени граници – всичко им е позволено! До степен, че на рожден ден често си пожелават „да те слушат майка ти и баща ти“! Някой трябва да ги научи да уважават другите и по-възрастните, да се съобразяват с останалите, да не се толерира толкова много своеволието им.
Виждаш ли сред тях очите, за които и Лили Димкова говори и рисува в картините си – очите на децата от шестата раса, чиито живот ще бъде абсолютната любов към Бога, разбиране и саможертва?
Има удивителни деца! Много фини и чувствителни като души, но те остават незабележими в класа, защото са тихи и кротки. Това са стари души, които идват сега, за да дават другия пример, да служат за баланс – те сякаш не се стремят да се харесат на съучениците си, а в тази възраст това е много важно, да си приет в групата. Това са деца с особена сензорика и култура – като че ли идват с древно знание, което душите им пазят.
Ние забравяме, че децата са всъщност души, които са се преродили и всяко от тях носи своя „багаж“ от предишните си животи – затова са толкова различни. Но все повече идват деца, подготвени за новото време на технологиите – още от две-три годишни се справят без проблем с таблети, джиесеми, и могат с часове да пребивават в тази фалшива реалност, ако не бъдат ограничени. Тук е много важно поведението на родителите. Те са, които трябва да дават друг пример – че да се живее отвъд светлинните устройства, сред природата, да се живее живия живот, с уважение към растенията, дърветата, камъните, животните, това е далеч по-стойностно и красиво. За радост, събуждат се за истината много млади хора, заживяват на село с децата си и ги учат на отношение към земята, садят зеленчуци, правят овощни градини, гледат животни. Няма по-добър възпитателен модел от примера, който се дава в семейството. Детето помни много по-добре не какво мама или тате казва, а какво прави.
Какво липсва на днешните деца и защо обществото и училището често ни отдалечават от истинските ценности в живота? Излизат професионално ориентирани, но без съзнание за връзката си със земята и природата. Каква е истинската мисия на учителя?
Днес считат за свое задължение да ограмотяват децата, а да възпитават, това е задача на родителите. Днешният учител не е поставен на пиедестал – към него няма достатъчно уважение, почит и респект. Такъв е социалният модел, за съжаление. Колкото до връзката им с природата и земята, дори учителите в началното образование да се стремят да им покажат тази връзка, да ги водят сред природата, на зелени училища и пр., това не е достатъчно. Съзнателното отношение дете-природа-земя се гради от родителите. Ако те са с будно съзнание и имат тази връзка, ще я предадат и на децата си.
Но като цяло, това са единици. Много са важни учителите в предучилищна и до четвърти клас: те са тези, които посяват семенцата на любов към природата, земята, традициите ни. И началното образование у нас е на много добро ниво.
Пробудени ли са малките за книгите и четенето?
Децата обичат да им четат приказки, да обсъждат литературни герои, да се учат от света на литературата, докато са в класната стая. Излязат ли от нея, книгата се превръща в една от многото вещи, с които са презадоволени. Малко са, които сами четат и обичат да четат или пък някой в семейството им чете и превръща книгите в стойност. Искам да благодаря на учителите, които разбират колко важна е тази потребност на децата да учат чрез детските книги, метафорите и символите, чрез посланията на героите, и канят писатели на срещи в училище. Аз посетих над 20 паралелки само през април, в няколко града – Бургас, Средец, Царево, Стара Загора, и преживях много силни мигове с децата и книгите ми. И веднага проличава с кои деца се работи, кои учители държат на книгите и възпитават в обич към четенето.
Много ценна просветителска дейност извършват и читалищата – в тях служат едни съвременни истински будители – благодарение на тези хора, много деца разбират какво е детска книга и писател, куклен театър, изложба, творчество. Заедно с учителите, те са, които формират култура на любов към книгите, а книгите поставят основите на хуманизма. Ванга обаче още през 1981 година казва, че „земята ще населят души не с култура, а със знание“ – много пъти съм разсъждавала над тези думи. Действително, на земята сега слизат души, които явно носят много знания, но културата като социален феномен и преносител на вярата и морала, сякаш залязва.
Вече 10 години си стопанка на Арт къща „Куклите“. Как се чувстваш след 10 години работа с деца в това забележително арт пространство?
Този празник на Арт къща „Куклите“ е много специален – 10 години на фона на изключително динамично развиващия се свят, са дълъг период. Щастлива съм, че Арт къща „Куклите“ продължава да съществува, въпреки трудностите, в това сложно време. Замисълът на това пространство е да постави в центъра на своята дейност децата – за тях и на тях са посветени повечето ни инициативи. Ще спомена Националния конкурс „Виж моя ангел“, който се провежда вече осем години, изложбата на мартеници под наслов „Баба и внуче заедно в традициите“, празниците „Кралица на фолклора“, изложбите на порцеланови кукли „Викторианство“, „Немски порцеланови кукли“… Много са! Като се връщам назад в годините и виждам колко много събития са се случили в Куклената къща, душата ми се изпълва със светла радост. Когато открих Къщата, аз не си давах сметка колко много труд ме чака: за първи път влязох в ролята на мениджър, създодох екип, работих за популяризирането на мястото – а това са активности, които искат цялата ти отдаденост. Арт къща „Куклите“ е кауза, която успя. Вече е разпознаваема за деца, учители и родители от цялата страна. Това е моето удовлетворение – че Къщата вече има свой собствен живот.
Какви вълшебства се случват в „Къщата“, в сърцето на София?
Най-голямото вълшебство е, че стига до сърцата на хората – малки и големи. Със своите над 3000 кукли и играчки, подредени в 6-те зали на Къщата, с техните истории и значение – те формират у децата чувство за естетика и историчност, за стремеж към красивото и непреходното. Куклата е особено същество – тя е алтер его, тя е израз на стремежа на човека да види себе си отстрани, взаимоотношенията си с другите, в семейството, в обществото. Куклата възпитава добродетели и учи, че красивото и изящното е непреходно. Тя е първият предмет, с който детето общува, първият му приятел, то макар и несъзнавано, се учи на много неща от нея – да е добро, да е услужливо, да се грижи за външния си вид, да е спретнато и чисто. А вълшебството, с което куклите са заредени по презумция, кара децата да фантазират, да се пренасят в идеални светове и да искат да бъдат съвършени. Като куклите!
Девизът на екипа ви е: „Ръцете следват сърцето!“ – какво се случва във вашата Творилница?
Най-хубавото е, че освен музея – чрез който децата научават за древната и богата история на куклите, те имат възможност в залата ни наречена Творилницата, да изработят сами своя уникална кукла. Процесът на творчество ги вдъхновява и им дарява самочувствието, че и те са творци – защото всеки човек носи в себе си тази искра да прави, да пресъздава красотата. Когато детето узнае, че то само също може да направи предмет с естетическа стойност, това го окрилява. Дава му импулса на съзидател. Голяма е радостта, когато децата преживеят това вълшебство – сами да направят кукла. И тя да е като никоя друга. А в Творилницата сме разработили с моя екип над 50 модела: герои от приказки, кукли мартеници, ангели, кукери и лазарки, принцеси, представители на животинския свят. Всяко дете само избира какъв образ иска да претвори и този образ го свързва с неговия емоционален свят и душевност. Да, ръцете следват сърцето – защото в творческия процес водещ импулс е именно сърцето. Чрез куклата, която излиза изпод детските ръце, се онагледява вътрешния му свят. Чрез куклата можеш да разбереш какво вълнува едно дете, от какво се страхува, какво потиска и какво го радва, въздига. Макар възникнала първо като предмет за красота, после – като умален манекен, чрез който се онагледява модата за съответната епоха, а по-късно и като играчка, куклата в крайна сметка е предмет, който възпитава. И учи на общуване – със себе си, с другите, с красивото в живота.
С обич и слово ли се повдигат енергиите на децата?
Децата много бързо разбират с какво чувство подхождат към тях възрастните. Ако ти не носиш обичта в душата си, не можеш да я предадеш и на децата. Не можеш да ги озариш. Щастлива съм, че от две-три години вече общувам, лично аз, с децата и чрез словото – чрез приказките, които пиша. Децата са жадни да чуват, да узнават за света, в който живеем чрез метафорите и иносказателното слово. Приказките ги учат на добродетели и допълват по чудесен начин куклите. Истински празници се случват, когато след като с децата сме чели приказка, обсъждали сме нейните послания, а накрая влезем в Творилницата, за да измайсторим героите й. Това е вълшебството! Да оживиш с думи и нагледно – с материали, един фантазен свят, който внушава посланията: бъди добър, вярвай в своите способности, не се сравнявай с другите, бъди услужлив и вежлив, не се съкрушавай от неуспеха, защото той е временен… Но най-важното в тези срещи е наистина обичта, с която подхождаш към децата – те, всички, копнеят за внимание и обич.
Какъв е правилният подход към днешните деца?
Днешните деца като цяло растат с чувството, че всичко им е позволено – наблюдавам едно прекомерно обгрижване и размиване на границите между „да“ и „не“ – в стремежа си да дадат всичко на децата си родителите ги разглезват и презадоволяват. Но с какво? С вещи – да имат най-модерните дрехи, играчки, джиесеми… Да имат най-модната торта за рождения ден и да им се позволи да правят каквото си искат по всяко време. А децата копнеят най-вече да преживяват миговете заедно с родителите си, с учителите и другите деца. Децата не могат да знаят кое е добро и кое не е, ако родителите не поставят ясни граници – затова ставаме свидетели и на агресия сред децата, и на жестокост понякога. И още: децата от малки трябва да бъдат стимулирани да се трудят, да са честни и отговорни. Когато всичко може, когато няма граници и ясни правила, а те идват от семейството, децата растат с усещането, че на тях всичко им е позволено, че всичко става много лесно и от тях нищо не се иска. Това покварява – един ден, като пораснат, младите хора стават лениви, посредствени, и чакат всичко да им се случи както когато са били деца – на готово. Говорим, че днес повечето деца са хиперактивни – това е така, защото тяхната енергия не е вкарана в съграждане, не е канализирана. Научи едно дете от малко на труд, дисциплина и отговорност, да има респект от бащината дума, от учителя, от по-възрастния, и ще видиш друг резултат.
Как човек открива своята Божествена дарба, за която пишеш в книгата си „Пита“?
„Пита“ е вплела в думите и образите си много послания, основното, от които е, че всеки човек има дарба, талант, даден му от Бога. Задачата е да го открие. Как? Като опитва и си позволи да греши. Не е лесно човек да узнае „за какво е дошъл на този свят“ и как „да си вземе хляба в ръцете“. Изборът на професия е много важен – защото това е трудът, който цял живот ще вършиш. В процеса на търсенето на своето професионално поприще е нормално и да се проваляш. Малцина са тези, които от малки знаят „какви ще станат като пораснат“. Много е важно родителите да поощряват децата си, когато не успяват в дадено нещо, да са съпричастни на техните търсения. Но да ги оставят сами да открият себе си. Не да им внушат свои подтици и да ги насочат към сфера, в която да речем, те не са успели. Героинята ми Пита опитва да се реализира като художничка, танцьорка, лечителка… Но тя сама узнава, че не е там силата й, а мама с цялата си любов и търпение я насърчава да продължи да търси. Не й казва „ти за нищо не ставаш“ – което, уви, много родители правят. Без упреци, със спокойствие и по естествен път детето намира призванието си – оказва се, че е нещо, което е имало за пример. Родителите, които са хлебари, са дали добрия пример и детето е попило от тях любовта си към хляба. И става хлебарка.
Някога казваха: „Учи, за да не работиш“, а ти в книгата си оставяш посланието: „Трудът е сладък тогава, когато се върши с любов и радост“?
„Учи, за да не работиш“ е абсурдно послание! Защото знаем от приказката „Мързеливата Богданка“, че „който не работи, не заслужава да яде“. Впрочем, това послание „учи, за да не работиш“ е дошло от времето, когато научният прогрес води до разкриване на много места в заводи и предприятия и заменя тежкия труд на полето, където е работело цялото семейство, с по-лек. Само че това скъсване със земята, със селото, и замяната му с града и офиса, виждаме до къде ни доведе: до лъжата. Лъжата, че можем и да не работим, ако сме „учени“. Защото на учения му е лесен живота: сяда пред компютъра и по цял ден натиска едни клавиши. Да, но сладък ли е този труд? Може ли човек да изпитва удовлетворение, ако е откъснат от земята и природата, от живото общуване с хората? Какво от това, че ще имаш „много пари“? След като се обездвижваш, разболяваш, и не живееш в естествената си среда? Трудът наистина е сладък тогава, когато се случва „със сърцето“ и не за сметка на здравето. Да работиш с песен, означава да си здрав. А колко хора днес пеят, докато работят? И работят с радост и лекота?
Учителя казва: „Как ще се оправи светът? – като дойде живият хляб между хората. Тогава ще дойдат възвишените същества на земята.“ Как тълкуваш тези думи?
Учителя говори за Словото Божие – то е „живият хляб“.
Имаме още много път да извървим, докато приложим всички тези закони и всеки един от нас промени своето съзнание и постъпки. Възвишените същества са души от по-висока иерархия, които могат да помогнат само на узрели за духовна промяна души на Земята. Сега такива са малко – дай Боже да стават повече. И този аспект – за духовния хляб, за Божествения хляб, който е Словото на Бога, спуснато на Земята чрез учителите, съм вплела в „Пита“. За да подскажа на децата, че има не само материален хляб, с който храним физическите си тела, но и духовен хляб – с който храним душите си. Душата е сита и доволна само, когато служи на Бога – това е дълбокото послание на приказката. И аз виждам, че децата разбират това – те имат понятие за Бога, защото душите им са много по-близо до Него от нас възрастните.Словото Божие, това е моралният кодекс, който трябва да ръководи хората. Ако човечеството живее богоугодно, т.е. ако се храни с тази универсална космическа мъдрост, закодирана в Библията, в посланията на Христос, на Учителя, тогава ще настане съвсем друг живот.
По какво се познава човекът на Новото?
По очите. В тях има една светлина, която е от Бога. И съответно по делата – в тях има нещо непреходно. Стремеж към Бога и работа за Бога. Посвещение. Човекът на новото е осъзнат и разумен – всичко, което прави е богосъобразно. Т.е. той се стреми с всяка своя постъпка – от храненето и движението до мислите и делата си да е чист и да работи за общото благо. Няма човек, който да е удовлетворен сам за себе си – защото ние всички сме Едно. Едно семейство.
Ти месиш ли и защо е важно сами да си месим хляба и да си приготвяме храната?
О, много е важно това! Когато човек сам си прави храната, той влага в нея от душата си – и тогава храната е стойностна. Да, аз меся и хляб, приготвям храната, за да зарадвам близките си. С мисълта, че когато заедно споделим тази храна, тя ще ни зарадва. Защо хората се събират на обща трапеза? За да превърнат храната в празник, в радост. Приготвянето на храната е свещенодействие – затова избрах Пита да стане хлебарка, за да отправя посланието, че приготвянето на храна е много важно нещо. Днес това важно нещо, уви, сме го поверили на магазина, на ресторанта, на заведението за бързо хранене… Но винаги, когато опитаме домашна гозба, разбираме, че в нея има магия. Защо? Защото е приготвена с чисти продукти и с любов, с мисъл за другия. Всичко, което правим с мисълта да зарадваме другите, е благословено. Машината, която меси хляб, не може да направи сладък хляб – на баба питката е по-вкусна, нали!?
За нея
През 2012 г. Жени Костадинова основава галерията с музей „Арт-Къща Куклите”, която се превръща в център за изкуства, творчество и духовност, насочен основно към децата. През 2013 г. по нейна инициатива и с нейни средства стартира Националния детски конкурс за приложно и литературно творчество „Виж моя ангел”, в който ежегодно участват стотици деца от цяла България.
Автор е на документални книги за пророчицата Ванга, сред които „Пророчествата на Ванга” (2006), „Тайната на Ванга – учени разгадават феномена на сляпата пророчица” (2009), „Ванга Пророчицата” с предговор от акад. Светлин Русев (2011).
Написала е и поетичните книги: „Съчки за огън” (2002), „17 цвята любов” (2007), „Сладко от смокини” (2008), „Черна котка, мак червен“ (2016), „Маара“ (Литературен кръг „Смисъл“, 2020)., както и книгите за деца и по-големи деца – „Пита“ и „Алекс и вълшебният камък“.
Интервю на Драгомира Сиракова, Портал12