Алевиите – затворената общност с отворено сърце, където зикр осветява пътя към Бога

Разположено в югоизточната част на България, между Хасково и Кърджали, се намира едно от най-свещените и загадъчни места за алевийската общност на Балканите – Осман баба теке - алевийско бекташко теке. Обител на тишина, мистицизъм и дълбока вяра, това духовно средище дава името на селото, днес познато като Текето, чието име през 1934 г. е административно променено именно поради значението на светилището в района. 

Oколо него възниква теке – обител на дервиши. Според османския пътешественик и пътеписец Евлия Челеби през ХVІІ век тюрбето е в центъра на по-голям култов комплекс (теке), който днес не е запазен.  Евлия Челеби съобщава, че Осман баба е бил водач на бекташите (членове на ислямския орден Бекташия), които идват на Балканите с първите османски войски през ХІV век. Осман баба разпространява своята вяра по Европа, достигайки до Дания. Заловен е от османците в Адрианопол през 1369 г. Според надпис в тюрбето му обаче той е роден през 1389 и е починал през 1478/9 г. Днес Осман баба е почитан сред най-уважаваните светии на мюсюлманската общност на алевиите.

Текето е изградено около тюрбето на Осман баба – мистична фигура, почитана от алевиите като светец, духовен водач и лечител. Построено през XV век, това място не е просто гробница, а живо средище на култова традиция, ритуали и поклонения. Архитектурата му съчетава османски влияния с дълбока символика – осмоъгълният план на мавзолея, каменните стени и малкият централен купол създават усещане за сакралност.

Отличителна особеност на тюрбето са неговите стени, изписани със сцени от Стария завет, като жертвоприношението на Ишак (Исаак) от баща му Ибрахим (Аврам).

За разлика от сунитския ислям, алевиите не почитат джамии, а именно такива обители като текето – места, където може да се постигне лично и пряко общуване с Божественото. Смята се, че Зикр – повтарящ се ритмичен спомен за Бог, изпълняван често под музикален съпровод, вкарва вярващия в транс и така го доближава до Истината и Бога.

На изображението е изобразена традиционна алевийска икона, която представя Имам Али – зет на пророка Мохамед, съпруг на Фатима и баща на Хасан и Хусейн. Али е изключително почитан от алевиите като първия имам, символ на духовна мъдрост, справедливост и жертвоготовност.

Алевиите – затворена общност с отворено сърце
Алевиите в България (понякога наричани къзълбаши) представляват мистично направление в исляма, което обаче не се вписва нито в традиционния сунитски, нито в шиитския модел. Те се определят като мистици, отдадени на духовна чистота, вътрешно съзерцание и хуманистични ценности като:

• „Най-важното нещо не е религията, а да бъдеш истинен човек“
• „Ако си наранил другиго, никаква полза няма от ритуалните ти молитви“
• „Най-големият израз на вярата е да се работи с добродетели“

Алевиите не приемат дискриминация по пол – жените участват равностойно в ритуалите, не носят фередже, нито се подчиняват на строги ислямски норми. В техния свят няма място за фанатизъм – напротив, толерантността към другите вярвания и народи е основен принцип. Тази философия ги сближава с алауитите в Сирия – общност, от която произхождат двамата сирийски президенти – Хафез Асад и синът му Башар ал-Асад.

История, белязана от гонения и мистерия
Историята на алевиите в България е белязана от гонения, недоверие и изолация. Те не посещават джамии, защото именно пред една от тях – в Кербала – е убит най-почитаният им светец Хусейн ибн Али – внук на пророка Мохамед. Това кърваво събитие ги отдалечава завинаги от ортодоксалния ислям и ги кара да изградят свои вътрешни общности, предаващи знанието устно и чрез преживяване – без писани догми, без институции.

Някои учени, сред които Димитър Маринов, вярват, че част от алевиите в България са потомци на ислямизирани богомили – поради сходствата в ритуалността, отдалечеността от формалната религиозност и философското отношение към вярата. По-широко приетата теза, обаче, е тази на изследователи като Страшимир Димитров и Любомир Миков, които виждат в българските алевии потомци на насилствено преселено шиитско население от Мала Азия през османския период.

През 1985 г. Ирен Меликоф оценява броя на алевиите у нас на около 90 – 100 хиляди души. Според официални преброявания през 1992 г. шиити се самоопределят 83 537 души, а през 2001 г. – 53 021 души. Днес тяхното присъствие е разпределено в Източна България – Хасковско, Източните Родопи, Разградско, Лудогорието, Сливенско, Герлово, Казанлъшко и Добруджа.

Светилища и духовни центрове на алевиите в България
Освен Отман баба текеси, алевиите почитат и други тюрбета и текета, някои от които:

• Демир баба теке – край с. Свещари, Разградско, върху основи на тракийско светилище и християнски манастир
• Ак-Язълъ баба – в село Оброчище, общ. Балчик
• Хъзър баба – в с. Горна крепост, Кърджалийско
• Саран баба – в с. Болярци
• Каиб баба и Сюрмели баджъ (женско) – в с. Звезделина
• Хасан баба и Къз баджъ (женско) – в с. Бащино
• Ибрахим баба и Налбант баба – в с. Равен
• Елмалъ баба – в с. Биволяне
• Сачлъ баба и Кочлу баба – в с. Крумово, Варненско
• Теке баба – в с. Ботров, Русенско

Всички те формират алевийската духовна география на България – карта на невидимата, но съхранена през вековете духовност, където се преплитат вярвания, идентичност и мистицизъм.



Днес Отман баба теке остава едно от най-ярките духовни огнища на тази общност. Неговата история, премълчавана, но жива, е част от скритата многоликост на българското духовно наследство. Посещавано от поклонници от Турция, България и дори Европа, текето продължава да носи пулса на едно учение, което поставя човека над догмата, Любовта над страха, и Истината над буквата на закона.