Според Аида ние трябва да дадем внимание именно на това трето създание, за да може то да расте и да става по-добро. Става дума за внимание не само и единствено към другия човек, а към общото дело, което са създали двамата. Към общия дух, който те зареждат. Благодарение на това този общ дух ще бъде мощен и силен. Той ще захранва и двойката със своята сила. Според родовата терапевтка, това внимание трябва да се проявява във всички житейски аспекти. Това е обмен на енергия, който е изключително важен в човешкия живот. Добре е да се отдаваме истински на това, да го пълним с добро и вяра. Любовта умножава тази красота.
За доверието в една връзка Аида казва:
„ Доверието и любовта вървят ръка за ръка. Не проверявайте непрекъснато, не се съмнявайте, а бъдете изпълнени със спокойствие относно това, че заедно създавате нещо разумно, нещо красиво и то ще живее в добро”. А това, което стопява любовта са егото и егоизма.
„Егото е нещо като слънце – всички знаем колко е важно слънцето за нас и как без него не можем да съществуваме, но знаем и че ако застанем под парещите му лъчи дълго време то ще ни убие. Затова е важно да сме в разумна позиция със своето его – да отстояваме себе си, да опознаваме себе си, да търсим най-доброто в себе си, но и да не позволяваме то да се раздуе така че да събори другия и да унищожи нашата мъдрост. Егото може да се раздуе във всяка посока, дори в посока – „аз съм безкрайно добър”, „аз съм много толерантен”. Тогава човек решава, че в своята добрина и всеотдайност е много ценен и точно тогава егото се спуква. Егото пречи на нашето любовно същество, на любовния дух да расте здрав и силен”.
Аида открива модела „аз съм много добър човек” и в родовите модели, където го разбира в най-голяма дълбочина. Обяснява, че когато в рода има един всеотдаен човек, искрен, който тотално е загърбил себе си, своето тяло, душа и мисъл и отдава цялата грижа, обич и внимание на другите в рода той накланя везните в рода.
За жалост такъв всеприемащ обикновено е в образа на безпомощно болно същество, което се ражда така, че целият род да се грижи за него. Това всеприемане е за баланс на всеотдаването. В рода има закон за равновесието според, който колкото вземеш толкова е хубаво и да дадеш, а може би и да дадеш малко повече, но не всичко, не изцяло. Когато даваш трябва да знаеш, че давайки създаваш потенциал за приемане. Когато това е осъзнато всичко е елегантно и балансирано. Тогава и ти получаваш от рода си и от любимите си хора уважение, почит, признателност и се чувстваш цялостен”.„Родът е фино подредена структура, с много деликатен баланс. Везните се накланят така, че когато в рода има един всеотдаен, след едно-две поколения се появява един всеприемащ, който нищо не може да даде, а само може да взема.
Неслучайно в родовата терапия има понятие брак и свещен брак, който създава специално потомство, повлияно от родовата енергия, която идва от двата рода. В свещения брак на двойката се гледа като на двама души съзидатели, обединители, за които любовта не е страст в прекия смисъл на думата, а един огромен пъзел от доверие, работа, даване на смисъл, подкрепа, отстъпване. Плете се една сериозна нишка между двамата, която ще се създаде в следващите поколения. Затова на двойката в рода се гледа с огромно уважение. Всеки има определена роля, която му носи сила и дава възможност да подсили и другите в техните роли. Тук любовта като влюбване както се разбира в днешно време – „много харесвам някого и искам да съм с него”, не е водещото. По-важното е двата рода да се огледат един в друг, да видят, че имат общ път, по който да градят доброто, да напредват и да лекуват болките си”.„В рода е много важен свещеният брак. Днес имаме ново понятие – партньорска двойка, което все още осмисляме какво съдържание да му вложим. При рода има съпруг и съпруга, мъж и жена, хора в брачен обет, които поставят двата си рода в роднинска връзка и зависимост. Обединяват се два големи рода, в общо ДНК в децата на двамата души.
Аида сравнява двойката с двама катерачи:
„Представете си двама катерачи по една скала – единият носи предпазното въже, за да не падне другия и после обратното – единият се покатери и дърпа другия. В едно семейство има мъжка сила, която е хубаво мъжът да проявява, но много често жената му я отнема и обратното.
Жената трябва да подкрепя мъжа в мъжката му сила, а мъжа да подкрепя жената в женската сила – тогава става много хубаво, защото един друг подклаждаме огъня си и той ни дава топлина и енергия. Когато се подиграваме и не разбираме, когато не ни интересува силата на другия, тогава вече партньорската двойка много трудно може да оцелее”, казва Аида и цитира писателката Ева Монгерстерн според която връзката е люлка. Тя казва още че в една двойка, ако единият се е издигнал за сметка на другия, със сигурност ще последва реципрочна вълна – другият също трябва да се издигне.
Това е творчески съюз, който не се ограничава от времето и пространството. Достатъчно е да обичате и да вярвате в човека, в неговия творчески резерв на душата и духа, който трябва да бъде развит самостоятелно – чрез лични усилия. Любовта дава тласък на разгръщането, на преодоляването и постигането.Връзката е люлка. Невъзможно е да се запази единството на двойката, ако единият е даващият, а другият – консумиращият. Хармонията и балансът изискват взаимодействие на енергиите, чрез което двойката не само се наслаждава един на друг, но и се развива.
Всеки е оставен сам със своите кармични задачи, чрез които се осъществява личностното израстване. Съзнанието на двойката поддържа тяхната цялост и не е на ниво консуматорство, а на ниво даване. В това единство и двете са насочени нагоре, към отвъдното, към звездите. Те не са привързани към нищо външно, а се сливат на фино и вътрешно ниво. Двамата си помагат взаимно да преодолеят негативните житейски програми – своето его, но без да поемат тежестта на другия, да решават проблемите му и да поемат отговорност за житейските му задачи. Разделянето на двойката на външно ниво запазва уникалността и индивидуалността на всеки от тях, докато на вътрешно ниво те са обединени и цялостни.”
За да е хубава, красива люлката трябва да се движи нагоре-надолу. Когато е в покой тя не е люлка, тя си е столче, смята Аида и обяснява, че люлката е люлка, когато животът я люлее високо горе, след това я връща в ниската точка и пак я качва високо.
„На тая люлка, когато са двама и с равна тежест и усърдие люлеят люлката, тогава става най-приятно. Ако само единият люлее, а другият само се вози става по-трудно. Не забравяйте и че двамата партньори са на една люлка заедно със своите родове и за да бъде приятно житейското люлеене трябва да има еднаква воля от двете страни – усилие и желание да бъде хубаво”.
