Живеем в общество, което е обсебено от тялото. Разбира се, не сме само ние. Такива са всички общества, следващи т. нар. западен модел, в който тялото се е превърнало в емблема на личната свобода. Никога не е имало подобно многообразие [стълпотворение] от показвани и демонстриращи себе си тела: голи, гримирани, татуирани, скарифицирани, брандирани, модифицирани, пробити, провесени, доброволно осакатени...
Това поставя въпроса: притежаваме ли телата си или живеем като тела?
Ние не сме само тела, ние сме повече от тела, но именно като тела достигаме до възможностите си като хора. Нашият опит е опит в тяло. Едни от най-важните събития в живота ни са откровени телесни събития: раждането, болестта, остаряването, смъртта. Любовта, която демонстрира способността на човека да преодолее себе си, устремен към другия, е събитие, което сериозно разтърсва цялото тяло. Тези събития са познати на всеки един от нас - дори и някои от тях да не са ни се случвали, тъй като всички ние имаме тела, тъй като сме телесни същества. Нашата въплътеност в човешки тела ни прави способни да се разбираме взаимно, да чувстваме щастието и болката на другия.
Тялото има нужда да бъде възстановено и поддържано в своята ежедневна невидимост, в своята изпълнена с жизненост незабележимост. Като огромен конгломерат от непрекъснато променящи се преживявания и усещания, в които се къпи нашият опит да вкусим живота. Нека реабилитараме (ако трябва – да реанимиране) онова тяло, което отива отвъд всяка показност и отвъд всяко дискриминиращо различие в погледа, за да прегърнем с тяло тялото на другия. Защото, да, ние не сме само телата си. Но сме И телата си. И това е едно от нещата, което ни прави (буквално!) хора.
Стоян Ставру, доктор по право, е специализирал в областите на биоетиката и биоправото. Въпросите на човешкото тяло привличат вниманието му преди седем години, когато като юрист, практикуващ в областта на вещното право, в книгата си "Човешкото тяло като предмет на вещни права" поставя въпросът: "Защо не притежаваме телата си?"