Тимен Тимев: Трябва да сме достойни за часът на съвършената радост! (ВИДЕО)

19.04.2017 г.
2184 прочитания
0 коментара
Добавена от:
Портал12
Из лекция на д-р Тимен Тимев по време на фестивала Здравей Здраве в Пловдив:

Притчата за Св. Франциск от Асизи

Представете си някъде между Апенините и Алпите, във френско-швейцарско-италианските Алпи, те се съединяват над едно красиво езеро..., където сега живеят само богаташи – ето, това е ненормалното! Как може, хората да не може да се наслаждават на природата като са бедни?! Както и да е… Там, където се свързват трите планини, близо до манастира на Св. Бернар Клервоский и оттам кучетата Санбернар, дълбоко в планините, преди още сан Бернар да си е основал своя първи манастир, когато всичко е било огромна пустош, Св. Франциск от Асизи заедно със своята група от около 30-40 монаси (те не са монаси, но монаси в онзи смисъл на отдали се да служат на Бога, на човечеството чрез Бога хора), закъсали в планините и изгубили пътя. Явила се силна буря и дъжд, който не преставал три дни.

Бурята ту намалявала, ту се усилвала. Тогава не е имало пътища, а само пътеки и те напълно се загубват. Братята, които се движели вече три дни заедно с Франциск, били гладни, боси, с изранени нозе от острите канари, облечени само с груби раса студували, но най-вече нощите продължавали, а дните идвали като нощите – с бури. На четвъртия ден всички били крайно изтощени - почти не били спали, нищо не били яли, а вода намирали от дъждовете. Те чувствали, че са на предела сили си и тогава Св. Франциск им казал: „Братя, още малко издръжте, чувствам, че скоро идва спасението!“

Само след няколко минути един от братята монаси рекъл: „Я виж, там – светлинка, светлинка!“ и те тръгнали по една козя пътека и се озовали пред един огромен манастир с големи зидове и здрави дъбови врати. Те разбирали, че това е една прекрасна обител и изведнъж паднали пред вратите на манастира повтаряйки: „Най-после, ние сме спасени!“ Един от тях се сетил и започнал да чука там под вратата. Чукал 5 минути и накрая на малко прозорче се появил един монах – охранен и доволен, защото вътре било топло и той не е бил на бурята три дни. Погледнал ги и казал: „Какво търсите?“, а братята започнали един през друг да разправят, че са боси, голи, жадни и вече са се разболели…, че умират от глад и нямат сили, че просто ако не ги приемат, те ще умрат, а те са монаси като тях. Монасите на Св. Франциск.

Онзи ги погледал, хлопнал прозорчето и след малко се появил игумена, започнал да ги осветява с фенери и казал: „Вие, ами вие сте разбойници! Вие сте използвали лошото време и сте си намазали лицата и дрехите с кал. Може би сте гладували нарочно два дена! Дегизирали сте се, за да дойдете като бедни, търсещи подслон монаси, за да нападнете нашият най-богат манастир и да го ограбите!“ След тези думи и той затворил прозорчето. Братята изведнъж унили, а самият Франциск започнал да пее, да пее и да вика.

Тогава игумена отново отворил и казал последната си дума: „Вие сте просто много талантливи бандити! Моля ви се напуснете, защото можем да изкараме оръжия.“ Той отново хлопнал и затворил прозорчето. Монасите стояли като вцепенени и изведнъж един след друг започнали да казват: „Франциско, това е краят! – един от тях казал – Сърцето ми бие и аз не мога да дишам.“ Това бил четвърти ден без вода, без храна. Изведнъж, когато те вече започнали да изпадат в полусъзнание, в безсъзнание, Св. Франциск от Асизи станал и казал: „Братя, ами ако той казва истината?Ако казва, че ние лъжем?! Ако казва, че ние сме наистина талантливи бандити, преоблекли се и даже сме се лишили три дена нарочно и страдаме, за да имитираме страдалци?!...“ – монасите започнали да се възмущават, но Св. Франциск продължил да говори – „Братя, ако ние осъзнаем, че той казва истината, а ние лъжем, тогава ние… - изведнъж се явила светкавица, последвана от гръмотевица и Св. Франциск продължил – Ето, Бог!... Тогава ние ще изпитаме часът на съвършената радост, ако приемем, че той говори истината, а ние лъжем.“ След това слово братята сплотени от светкавицата и от въздействието на този наистина велик дух се събрали, колкото могли и подкрепяйки се един друг казали, че ще продължат пътя си, защото така иска Бог.

Ние в момента трябва да сме достойни за часът на съвършената радост! Въпреки, че цялата реалност ни крещи за болест, за глад, за пред умирачка, както се казва, изведнъж ти се явява един индиферентен тип и ти казва, че не е това, което ти усещаш от три дни истина, а че това е лъжа. Възприемането на абсолютно невъзможната, нелогична, нереална гледна точка от другия и да кажеш, че той говори истината, а ти в момента лъжеш – ето, това е пример за тази вяра и за това духовно знание, което едно време е водило хората. Това е цитирано като притчата за часът на съвършената радост. 

 
Източник: Портал12