Предизвикателство в живота е да носим миговете на скръб и страдание с повече доверие

12.09.2016 г.
2037 прочитания
4 коментара
Добавена от:
Портал12
Опасно е само онова скърбене, което човек излага на показ пред другите. Самотното и дълбоко изживяното тъгуване носи ценни плодове за душата и нейното развитие. Такива плодове, щастието никога не може да ни предложи, защото само по себе си, щастието е наказание и погрешна цел. Тъгата и скръбта, които човек няма сили и съзнание да изживее разтърсващо и дълбоко обаче, а се опитва да заглуши - са като болести, лекувани повърхностно и неумело. Те само затихват и не след дълго избухват отново, още по-ужасни. Трупат се в душата и стават живот - неизживян, отхвърлен, разпилян живот, който може да погуби човек.

Ако можехме да видим по-далеч, отколкото се простира сегашното ни знание и ако можехме да се освободим напълно от предубежденията си, тогава бихме могли да носим тъгата и скърбите си с повече доверие, отколкото например носим мимолетните си и стоящи на повърхността на живота - радости.

Защото макар и тежки, трудни за разбиране и често връхлитащи ни като силна морска вълна, то тъгите и скърбите са всъщност онези (без)ценни мигове, когато в нашето съзнание и душа, нахлува нещо ново, нещо непознато. Тривиалните ни и ежедневни мисли и чувства замират в смут и всичко в нас се отдръпва, сякаш да създаде пространство и време за съзерцанието на тишината и новото.

Всъщност всички мигове на скръб и страдание са напрежение, което усещаме като парализа, защото вече не долавяме живота на странните си и повърхностни чувства и емоции. Защото пак оставаме сами с непознатото, навлязло в нас и най-вече, защото всичко привично и тривиално ни е отнето за миг. Защото това е едно преходно състояние, което не може да трае дълго.

Именно заради това и скръбта преминава, защото новото в нас се врязва в сърцето ни, стига до най-вътрешната му камера, но не се задържба там, а се разпръсква из цялата кръв. И често ние не узнаваме какво ние  донесло това ново чрез скръбта. Готови сме да повярваме, че нищо не се е случили и , че няма да бъдем променени, но ние всъщност сме преобразени, както се преобразява домът, в който е влязъл гост. Всъщност не ни е точно ясно и известно кой е влязъл, но много неща подсказват, че дълго преди да настъпи , бъдещето встъпва в нас по същия начин, за да се превъплати в самите нас.

Ето затова е толкова важно да бъдем сами и нащрек, когато скърбим - привидно лишеният от събития и застинал миг, когато нашето бъдеще навлиза в душите ни, е много по-близко до живота на онзи, другия, креслив и случаен момент, когато то ни връхлите уж отвън.

Колкото по-безшумни, по-търпеливи и по-искрени сме в скръбта си, толкова по-дълбоко и по-сигурно новото прониква в нас. Толкова и по-добре ще можем да го усвоим, толкова повече ще може то да се превърне в наша съдба и когато в някой следващ ден то "настъпи" и се разпростре от нас към другите, но най-вече дълбоко в себе си ще го почувстваме като нещо родно и близко.

Необходимо е да осъзнаем това - че ще ни сполетява не нещо непознато, а само онова, което отдавна ни принадлежи. В последно време ние преосмисляме толкова много понятия за времето, за движението..., и навярно скоро съвсем ще променим разбирането си за бъдещето, настоящето и миналото. Твърде много доказателства вече имаме, че ние се движим и от бъдещето към настоящето. И както човек, който дълго време се е заблуждавал, относно движението на Слънцето, то така и много от нас днес се заблуждават от движението на времето. Бъдещето е определено, ала ние се движим в безпределно пространство.
 
Източник: Портал12

Коментари: 4
  • Георги Георгиев
    14.09.2016 г., 10:06 ч.
    2     0

    Поляна, това с града е така, защото в момента над градовете влияние низши същества и духове, които жинвеят под повърхността на земята и имт огромно влияние заради индустриалния облик на градовете - бетон, огромни сгради с груба геометрия, липса на природа. В селата и в малки сгушени градчета, хората са много по-добре, а и са по-добри. Возил съм на стоп десетки хора между села. Скромни, не разбират защо са избягали по-младите. Ходят за гъби, за дърва, в стопанския двор, все си намират работа... въобще ние си причиняваме тези състояния, продължавайки насила срещу природата си да живеем по градовете и от това ставаме подвластни на тези същества...

  • Анна Поляна
    12.09.2016 г., 14:11 ч.
    3     0

    Животът нон-стоп в града прави така, че тъгата да е не временно, а постоянно състояние ... после влизаш в ония статистики на освидетелстваните изгубени души И точно затова трябва не само някои хора, а колкото може повече хора и колкото може по-често да ходят на випассани или някакви други медитации, да си медитират вкъщи или където им е приятно или където могат, да намират време да творят (което също е един вид медитация), да ходят по планини, села и полянки - всеки ден! Или поне всеки ден в парка.

  • Тодор
    12.09.2016 г., 12:09 ч.
    5     0

    Тъги, скърби вдигай, слагай,  

    право върви! /2  

    Не се спъвай, всичко вдигай,  

    слагай, право върви! /2  

    Върви, върви, върви, право върви!  

    Върви, върви, върви, право върви!  

    Върви, върви, върви, право върви!  

    Върви, върви, право върви,  

    върви, върви, право върви!

  • Гергана Апостолова
    12.09.2016 г., 10:36 ч.
    3     0

    Е затова някои хора медитират и ходят на випассана. Медитация, дишане, задаване на въпроси отправени навътре в себе си...

Напиши коментар

Кирилизатор:

Снимки:
Максимален брой на снимки в един албум : 12
Ако качвате твърде големи снимки, изчакайте сървъра да ги обработи.
Потвърждавам, че съм човек
Публикувай