Индипасха – тракийско оброчище с християнски и даоиски символи

Информация за обекта
  • Рейтинг: 1,5
     
  • Регион: Бургас
  • Адрес: близо до с.Сливарово, Странджа
Добавено от:
Петко Илиев
907 прочитания
Есенната утрин беше необичайно топла и приятна. Слънцето греше, но не пареше. Беше валяло преди 2 дена и там-тука блещукаха слънчеви лъчи отразявайки се в последните локви в рехавата гора.

Тракиецът Амадок взе препаската на жена си, уви внимателно парче хляб и малко мед и сложи всичко в торбата. Напълни козия мех с прясна вода и го метна на рамо. Посегна за тоягата си, опря се на нея и се изправи. Огледа се сякаш за да се сбогува с дома си. Не, не го напускаше, но се надяваше като се върне някои неща да бъдат променени.

Мястото за което се приготвяше, не беше далече. До залез щеше да се върне при болната си жена. През деня порасналите му деца щаха да се грижат за нея. Тръгна с бавна и уверена стъпка към оброчището. Беше сигурен в действията си. Това, което се канеше да направи, беше стар обичай и винаги помагаше на хората от неговото племе.

Преди седмица жена му Береника се разболя от непозната болест. Намаляха силите и. Тя трябваше често да поляга. Жреца Диазенис я лекуваше с билки и видимо болната започна да се оправя. Сега оставаше само Амадок да не позволи на болестта да се върне. Този обичай беше наследил от баща си, а той от дядото на Амадок. Той се предаваше от поколение на поколение и всички го спазваха.

Имаше едно място в гората със свещени скали и лечебен извор. Всички тракийци от близките племена го знаеха. Няколко пъти в годината жреците правиха жертвоприношения и боговете винаги помагаха на хората. Често тракийците ходеха до там да напълнят от свещената вода за да лекуват себе си или близите си.

Мястото беше усойно и трудно достъпно. Вековни дървета обграждаха долчинката, а стръмните урви допълнително затрудняваха прехода. Гъсти храсти, отвесни скали и хиляди лиани пазеха свещеното място от диви зверове и зложелатели.

Самото оброчище беше опразнено от дървета, храсти и големи камъни. Цареше тишина и спокойствие. Малка рекичка го прекосяваше и в нея се вливаха водите на лековития извор. По лианите наоколо висяха във въздуха стотици дрехи оставени от посетителите.

Такава беше и задачата на Амадок. Той трябваше да върже препаската на жена си Береника на някоя лиана, за да остане да виси във въздуха. Така болестта, пропила дрехата й, щеше да остане в „ничие” пространство - нито на земята, нито във водата...
 
- - -
След 2000 и повече години ... т.е. Септември 2015 г.
 
Приятен есенен ден е или по-скоро "забравен" ден от лятото с температура на въздуха около 27 градуса. Посленият дъжд валя преди 2-3 дена.

Поемаме с лек автомобил от Бургас в посока Созопол - целта ни е тракийското оброчище "Индипасха" в Странджа.  Малко след изхода на Бургас, след бензиностанцията на Лукойл се завива надясно (за жените - другото дясно) към Малко Търново.

Пътят е перфектен. Автомагистрала Тракия е второкласен път спрямо този по който се движим. Няма почти никакво движение. Минаваме през село Маринка и село Крушевец. Във второто явно има панаир, защото центърът не се вижда от цигански сергии.

Пътят се движи по моста над река Младежка. Под него има приятно ресторантче, където може да хапнете. Продават и прясно подквасено биволско мляко и пресносолно биволско сирене. 
Пресичате Звездец. Ако сте идвали тук преди 25 години, може и да ви се напълнят очите със сълзи от картинката на полузапустял град, максимално "оциганен". Ако все се чудите дали сте гладни, сега е момента да се решите. В ляво е разклона за "Рибарникъ". Има хотел и ресторант с прясна риба. На около 50-тия километър от Бургас в дясно ви остава разклона за Сармашик или по новому Бръшлян. Тази приказка ще ви я разправям друг път. Малко след това в ляво е разклонът за село Стоилово и неговия чудесен водопад, но и това е друга приказка. Стигате до град Малко Търново – столицата на Странджа. Не искам да ви разправям за него – мъка, мъка, мъка ...

Пътят до сега беше отличен. Пръдължава се за град Царево, т.е. на североизток към морето. В тази посока има табели в града и няма да се объркате. Като излезете от Малко Търново пътят е доста лош. Няма големи дупки, но за сметка на това има хиляди малки дупки. Ако до сега сте карали с около 80 км/ч, сега не можете да развиете повече от 40 км/ч. Няма почти никакво движение и можете да обърнете максимално внимание на заобикалянето на дупките. Да, ще се наложи да спрете 2-3 пъти напълно и да тръгнете от първа предавка. Само за информация, преди години като пресякох Странджа по този път чак до Царево, същата вечер след криза извадих втория си камък от бъбрека. От тогава пътят не се е променил. След около 5 км, след Малко Търново, има отбивка в дясно за Сливарово. Свършва асфалтовият път. Продължавате с редуцирана скорост от около 20 км/ч. Пътят е постлан с чакъл. Равен е и е достатъчно широк за да се разминете с камионите на горското стопанство.

Много често има в ляво нови табелки, по които ще се ориентирате, че това е пътя за Индипасха. В дясно са старите табелки. Пътува се около 4-5 км. Мястото си е планинска екзотика. Има изворче с място за паркиране. Ако сте забравили да си налеете вода, това е последния ви шанс в безводна Странджа.

Стига се до една голяма поляна вдясно и голяма табела вляво. Ето я табелата.


Има и малка стрелка с посока на ляво и с надпис "Индипасха". Вижда се и горски път вляво, спускащ се към гората. Описвам ви всичко това защото има и минимален шанс да изтървете табелите- скрити са от клоните на дърветата.

Паркираме на сянка под огромно дърво. От тук до Индипасха е около 1 ½ часа пеша с бавна крачка. Казват, че е около 1 час нормална крачка. За тези, които не искат да вървят, може да продължат още половината разстояние с кола. Пътят е горски, но с насипан чакъл. Става и за обикновенна лека кола, но да не е много ниска. Най-добре с джип или поне нещо по-високо. Всъщност почти не се различава от този до момента, с разликата, че е по-тесен.

Влизаме в гората и тръгваме по пътя към светилището. Чувстваме се като откриватели на древни светини. Мястото е невероятно - тихо, прохладно, с усещане за нещо старо и неприходно.



Колкото и да пече слънцето, в по-голямата част от пътя сте защитени от клоните на буковете и на едно място - на иглолистни дървета.

Минавате покрай урви и свлачища. Пътят не е стръмен и е удобен за разходка. Потъвате във вековете. Почти няма песен на птици, но пък има досадни малки мушички, които се навират в очите ви.



Носете средство за запечатване на момента - фотоапарат или GSM. Не пропускайте красотите около вас. На връщане ще бъдете уморени и малко вероятно е да ги видите отново.

Ето един ствол на дърво, което явно десетки (или стотици) години се е чудило как да се усуче, наклони и да си пробие път към слънцето.



Ако сте любител на флората, поставете си за цел да я видите. Някак си красотата на Странджа е скрита в храстите и жълтите листа на есента.

Странджанска зеленика няма да видите в този край на планината, но можете да се насладите на различни други цветя и особенно на различни цветни плодчета.

 



Има много къпини, но повечето не бяха узрели.



За сметка на това има шипки и ние си набрахме за да си варим чай, с мед и лимон.



Има много диви мушмоли, но бяха още негодни за хапване. Всъщност не знам дали стават някога годни за употреба.



Видяхме и диви ябълки - дребни, жълти и ароматни. Отгризнах си, но на вкус са стипцави.
На места пътят е застлан с желъди. Можеш с лопата да ги ринеш. Казват, че от ядката му, след изпичане и смилане, можело да се направи питие подобно на кафе. Опитах се да изкарам ядката от един желъд - "мисията невъзможна". Реших, че това кафе няма да е вкусно и се отказах от по-нататъшни опити.

Ето и плода на нещо непознато за мене.



Появиха се е представители на фауната на Странджа - гущерчета. Сигурно срещнахме стотици.



Ето и нещо интересно- вкаменен череп на коза.



Всъщност изсъхнал дънер с причудлива форма наподобяваща череп на коза. Изглеждаше уникално.

На около половината път от паркираната ни кола, чакълестият път свърши. Продължава обикновенна горска пътека - неравна, с дълбоки бразди, образувани от стичащите се води и преминаващите тежки машини на горското. Овразите достигаха до ½ метър. Мисля, че може да се продължи само с високопроходима кола. Има и един доста стръмен участък. Ако сте дошли с кола до тук, има къде да паркирате.

Горската пътека, след кратко спускане, свършва на поляна с три маси и пейки около тях. Подходящо място за пикник. Има и следи от пален огън, но не мисля, че е подходяща идея да се пали огън в тази суха обстановка.

От тука до оброчището е стръмно спускане по пътека със сковани парапети.







За стълби обикновено се ползват откритите корени на дрветата.


По пътеката може да се видят малки дупки или пещери - предават лек загадъчен вид на мястото. Може да мечтаете, че още не са изследвани и очакват вас. Аз не направих опит да вляза, може наистина да очакват вас.



Зад един завой се открива Индипасха. Аз се изненадах - няма каменно зидано светилище, няма нещо което да показва, че това е място, в което преди хиляди години са идвали на преклонение хора. Просто едно красиво природно местенце- усамотено, тихо и леко мистично. Има следи от хорско присъствие, но съвременни.



Първо се забелязва един дъвен шкаф с цвят непасващ на средата. На мен ми заприлича на сергия - имаше икони, надписи, хляб, сол, захар, олио и още какво ли не. Не знам дали храните бяха оставени за гладните или бяха приношение към боговете.



До него друг шкаф, но покрит с керемиди. След това забелязох едно малко езерце, образувало се насред камъните от рекичка пресичаща оброчището.

Понеже знаех за извора с лековитата вода, в първият момент помислих, че това е извора. Рекичката вливаща се в езерцето не се виждаше лъкатушейки под камъните.



Следващото нещо, което веднага се забелязва са десетките дрехи висящи вързани по лианите, сякаш спукащи се от небето.





Както написах и в заглавието, Индипасха е тракийско оброчище с християнски символи в него. Има няколко християнски икони и много свещи. По някаква причина представители на християнската църква са решили, че това тракийско (езическо) светилище има нещо общо с християнството. Повече от странно е съчетанието на християнски символи и езическо светилище. Имах усещането, че някой се опитва да открадне духа на това място и да промени историята.
Ако някой отиде в църква, дали ще му позволят да изгради каменен олтар на езически бог. Ще кажат "Богохулство". А какво правят тези икони в хилядолетно светилище, възникнало много преди Исус да се роди и още повече години преди християнството да стане световна религия? Аз ще кажа "Оскверняване" паметта на предците ни.

Всъщност ситуацията е повече от интересна. Идва посетител с някакъв проблем. Вярва в изцелението. Пие от лековития извор (езическо). Връзва си дрехата на някоя лиана (езическо). Пали свещ (християнско). Прекръства се пред някоя от иконите (християнско). Какъв е Българина? Вероятно християнин по религия, но не и по убеждение.

С цялото си нахалство, някой е поставил надпис в този шкаф (наричат го параклис) с молба да не се оставят дрехи в светилището. Забравил е, че това не е християнско светилище и не светия синод задава правилата. Повечето хора идват в Индипасха с последната надежда за изцеление на себе си, на роднина или приятел. И идват за да оставят дреха в "ничие" пространство - между земята и небето.
Ето го и лековитото изворче.





Изворчето сякаш извира от скалата. Трудно достъпно е защото скалата е ниска. Провирам се трудно и си измивам лицето. Нямам здравословни проблеми, но някак си всичко е вълшебно и искам да стана част от тази магия. Пълня и малка бутика с лековита вода. Не знам защо. Вероятно искам да си взема малко вълшебство и за в къщи. Има сковани няколко пейки. Добри хора са помислили, че човек може и да е уморен и е удобно да поседне и да се наслади на гледката и спокойствието.







Не бързам. Времето е спряло. Почивам си от прехода и се любувам на всичко, което виждат очите ми. Докосвам скалите с идеята, че тези скали са били докосвани и от моите предци от преди хиляди години.

Споменах, че има и даоиски символи в оброчището. Това е малка закачка. Има десетки подредени плоски камъни един над друг. Като тези на хилядите снимки на подобни скулптури в Интернет - Даоиския символ на хармонията. Вероятно хората са били омагьосани от спокойствието и хармонията на това място и са решили да творят за да оставят нещо след себе си. За разлика обаче от християнските икони, то подредените плоски камъни се вписват чудесно в обстановката.
И за финал ...
затворете очи и позволете да ви обсеби духа на оброчището. Ще чуете ромона на реката. Съсредоточете се, ще чуете и извиращия ручей. Вдигнете глава и отворете очи.



Не сте ли омагьосани? Слънчевите лъчи се промъкват от едно малко кръгче небе между короните на дърветата. Заставате в обляното в светлина кръгче и ви се иска да попиете максимално от енергията на слънцето, на свещеното място, на хилядите години вяра.
Пожелавам ви го.
- - -
В момента пия от чай от Странджанска шипка и се пренасям във времето на тракиеца Амадок.
 

Дайте своята оценка:

Достъпност до мястото
Възможност за настаняване наблизо
Подходящо за семейства с малки деца
Сигнализирай за нередности
Индипасха – тракийско оброчище с християнски и даоиски символи
Описание на нередността:
Име:
Email:
Телефон:
Не съм робот!

Оценки на другите потребители:

Достъпност до мястото
3,5
 
Възможност за настаняване наблизо
0,5
 
Подходящо за семейства с малки деца
0,5